Новата пролет дойде гореща и суха. Дъжд падаше рядко. Температурите бяха високи. Кънчо и Жоро бяха заринати от работа. Дойде Гергьовден. Това беше свят ден за Жоро. Ортаците купиха половин агне, изпекоха го на импровизирания огън пред каменоделната. Иван довлече отнякъде каса с бира. Киро-дърводелеца донесе домашна ракия, а завеждащата ритуалните дейности-Мица голям букет с ружи. Заподозряха, че го е брала от гробовете, но никой не изрази гласно съмнение. Важен е жестът, нали? Изядоха агнето с удоволствие, изпиха бирата, изпяха дежурните за тая цел песни. С една дума уважиха достойно именника.
Не ги притесняваха облаците прах, вдигани от минаващите камиони. Тези разхлопани, стари возила транспортираха отпадъчно желязо от частния изкупвателен пункт за вторични суровини към сточната железопътна гара. Предприемчив бизнесмен бе наел част от площадката в района на старата леярна на бившия военен комбинат. Там градеше необезпокояван, далеч от човешки поглед, своето имотно бъдеще. Иначе казано, изровената уличка, между старата леярна и гробищата, беше пуста прашна и неизползвана.
През следващата неделя каменоделците решиха да поработят извънредно.
Трябваше да се довършват два паметника на имотни клиенти. Сроковете не биваше да се протакат. Ортаците бяха дошли рано и бързаха да свършат преди да е напекло слънцето.
Към осем часа, от към гробището се зададе не млад мъж. Беше нахлупил на глава беизболна шапка и облякъл развлечен стар анцуг. Вървеше бавно, стъпваше тежко, с една твърда вътрешна увереност в себе си.
Кънчо го видя и спря работа.
— Днес е неделя, но виждам, че работите. — започна непознатият. — Мица ме праща. Каза, че правите хубави и евтини паметници.
— Да, работим, макар че… — той се почеса по врата, огледа непознатия и мигом го постави в графата „балами“.
— Какво? Не работите ли?
— Не-е, какво ти! Работим! За поръчка ли идвате?
— Да. На Великден ходих до гроба на баба ми и дядо ми. Сърце ме заболя като го съзрях. Бяха го заринали с боклук. Видели са, че няма паметник и са хвърлили всичкия боклук и отпадъци там. Искам да го оправя. Те много ме обичаха, а аз дори не намерих време да подредя гроба им.
— Да, разбирам. Елате вътре. Да видим какво ще искате. — каза Кънчо.
Двамата влязоха. Непознатият седна на един дървен сандък, а каменоделеца зад ожуленото бюро.
— Е?
— Ами нещо по-простичко, като това! — Клиентът посочи един недовършен паметник досами вратата.
— М-м-да-а-а! Така-а-а! Ами капи ще има ли?
— Какви капи?
— Облицовка на бордюра, това са капи.
— Да, и капи ще направите.
— Да-а-а… Трийсет и пет лева за монтаж… общо триста лева! Ще трябва да дадете капаро… Половината от сумата.
— Добре, няма проблем… — Непознатия извади портфейл, преброи банкнотите и му ги даде.
— Ето ви квитанцията. — Кънчо откъсна хвърчащото листче от ученическата тетрадка и стана. — Значи, след един месец ще бъде готово. Дайте си телефона.
Сделката приключи. Човекът излезе от стаичката, а Кънчо, радостно потърка надиплените банкноти в брадата си. Ликуваше. „Баламата“ се върза. Съгласи се на двойна цена! Едно обаче не хареса в тоя клиент. Не хареса погледа и начина му на говорене. Клиентът гледаше някак натъртено тежко, говореше бавно и пестеливо. Мереше всяка своя дума.
Стана. Очите му неволно пробягаха по календара. Трепна. Днес беше 13-ти. Още от дете Кънчо беше много суеверен. Числото 13 бе фаталното му число. Мразеше го. На такива дати му се случваха все лоши събития. Ту го ухапе куче, ту го накажат в казармата, ту го набие баща му. Абе, лошо число… Как не го видя още одеве. Щеше да откаже поръчката. Нейсе! Да става каквото ще…
Даде на Жоро трийсетина лева като за неделна надница и тръгна към кръчмето до текстилния комбинат. Ортакът му щеше да довърши работата и да заключи работилницата. Печеше силно слънце. Допи му се бира. Седна. Поръча си „Загорка“. Изпи я на екс. Поръча си още една. „Е-е-х! Бирица-а-а!“ Така, на сенчица би смукал до изгряване на луната…
Месец май мина в усилена работа. Жоро бе надписал всички поръчани плочи и Кънчо чакаше да дойдат клиентите за да се разплатят. Една сутрин завари пред работилницата оная „балама“ която го притесни с погледа си. Човекът го гледаше тежко и настойчиво. Стана му нервно.
— Искам да видя паметника! — започна бавно той.
— Ето го, там!
— Ама… Не казахте, че правите такива малки плочи. И дебелината е на половината от нормалната. Каква е тая ваза? Та тя е по-голяма от плочата!