— Подозирам кой може да бъде. Това е само някой на който съм длъжник. Иначе как ще си върне парите. Дай… дай катинара и халките. Аз ще ги завия…
Джи Ес Ем-ът му позвъня.
— Кънчо, аз съм Мица. Загазил си бе човече. Един клиент идва при моя началник. Аз нали го бях насочила към тебе. Видя ме и рече: „Защо ме изпратихте при тоя мошеник?“ „Не ви познавам, казах.“ „Познавате ме, познавате…! Много добре съм ви запомнил.“ — Потънах в земята от страх. Началникът ме изгледа като пред уволнение.
— Не бой се! Ще се оправим с него!
— Много внимавай човече! Опасен е!
— Добре, добре…!
Погледна навън. „Тарикатът“ беше седнал на сянка под прасковата, направо на земята. Не отместваше поглед от прозореца. От време на време вадеше един мобилен телефон и звънеше на някого. Кънчо се уплаши. Повика Жоро. Нареди му да не мърда от каменоделната. Трябваше му някакъв свидетел в случай, че дойдеха биячи. Обади се и на жена си. Тя пристигна запъхтяна с велосипеда. Заразпитва го. Усещаше напрежението в него. Не и обясни нищо. Само я помоли да стои до него. Това беше отчаян ход. Не знаеше какво ще предприеме оня. Обади се и на клиентката. Тя го увери, че след половин час ще дойде с парите.
— Още малко…! Още малко и ще си имате парите! — провикна се към „тариката“
— Аз съм тук! Чакам! Чакам парите!
Сякаш вряла вода се изля върху Кънчо. Заприлича на попарено мушкато. Такъв стрес не беше преживявал от години. „Ех тате, защо ме набута в тоя занаят!“ — изстена отчаяно.
От към гробищата се дочуха стъпки. Идваше очакваната клиентка. Най-сетне!
— Заповядайте! Заповядайте! Хареса ли ви паметника?
— Има една пукнатинка долу вдясно, но ще мине и така.
— Ще я замажем! Няма да личи! Съвсем няма да личи! Носите ли парите?
— Ето, заповядайте!
— Благодаря! Бъдете жива и здрава! Довиждане! Довиждане!
…
— Елате господине!
…
— Ето! Ето ви парите! Пребройте ги! Точно ли са?
— Нали знаеш, какво щеше да стане, ако не беше дал днес парите?
— Извинявайте! Много извинявайте!
— Няма да ви се бъркам в работата, но тая плоча я счупи…! Чу ли ме?
— Да, ще я счупя! Не се притеснявайте… Ще я счупя!
„Тарикатът“ излезе. Ръцете на Кънчо не преставаха да треперят. Не можеше да им намери място.
— Какво става, мили. Обясни ми! — попита с изтънял от притеснение глас жена му.
— Нищо! Нищо не става! Да си вървим! Днес няма да работя повече нищо! Нищичко!
Той спря неволно поглед на календара. Беше 13-ти юни. Проклето число! Никога вече! Никога вече няма да пипне работа на такава дата! Как можа да се излъже?! „Баламата“ се оказа „тарикат“! Колко ли вода трябва да изтече докато се научи да познава хората? Човек хей така, при подобна елементарна грешка, като нищо може да изгърми. Ще го смачкат, ще го пребият, а после не е сигурно дали ще го отлежат.
— Жоро! Жоро, бе!
— Да! Кажи бе ортак!
— Продължаваш сам работата! Аз си тръгвам! Отивам към онова кръчме до текстилния комбинат. Хайде жено! Хайде да идем и изпием по една бира! Аз черпя!
Двамата тръгнаха. Жената ситнеше припряно и буташе с ръка велосипеда.
Кънчо я следваше унило, плетеше все още треперещи нозе и се каеше за наивната си грешка. Един препълнен със стара железария камион ги застигна и покри с облак от ситен и горещ прах.