Вероника заби поглед в масата.
– Децата се разболяха през уикенда, затова с Шарлот решихме да ги оставим вкъщи, но им позволихме да си играят заедно. Сара обеща да дойде у нас тази сутрин.
– Но не дойде?
– Не, така и не дойде.
Вероника замълча, а Патрик трябваше да продължи с въпросите си, за да получи по-изчерпателна информация.
– Не ви ли се стори странно, че Сара не удържа на думата си? Защо не позвънихте у тях, за да разберете къде е?
Вероника се поколеба.
– Сара беше... как да се изразя... особено дете. Беше доста импулсивна. Често пренебрегваше уговорките с Фрида, защото изведнъж ѝ е хрумнало нещо друго. Момичетата понякога се сдърпваха заради несериозното отношение на Сара, но аз не исках да се меся. Чувала съм, че Сара страда от едно от онези странни заболявания с непонятни съкращения вместо истинско име. Затова не исках да влошавам нещата...
Вероника започна да къса една салфетка на малки парченца и на масата пред нея израсна бяла хартиена купчинка.
Мартин вдигна очи от бележника и се намръщи.
– Какви съкращения? Какво искате да кажете?
– Ами нали знаете, заболяванията, от които страда едва ли не всяко второ дете днес. АДХД и така нататък.
– Защо мислите, че Сара е имала подобна диагноза?
Вероника сви рамене.
– Така говорят хората. Според мен с пълно основание. Човек трудно можеше да изтърпи Сара. Друго обяснение за поведението ѝ би могло да бъде само липсата на възпитание.
Вероника потръпна, когато се чу как говори за мъртвото момиче, и отново заби поглед в масата. Продължи да къса салфетката с още по-голямо настървение, докато от нея не остана почти нищо.
– Значи, изобщо не сте виждали Сара тази сутрин? Нито пък сте говорили с нея по телефона?
Вероника поклати отрицателно глава.
– Предполагам, че същото се отнася и за Фрида?
– Да, тя беше вкъщи с мен през цялото време, ако беше говорила със Сара, със сигурност щях да чуя. Освен това се нацупи, когато Сара не се появи, тъй че няма как да са говорили.
– Ясно, мисля, че въпросите ни се изчерпват с това.
Вероника попита с треперещ глас:
– Как е Шарлот?
– Както може да се очаква при тези обстоятелства.
Патрик не можеше да ѝ каже нищо повече.
Видя как очите на Вероника се изпълниха с ужас при най-страшната за всяка майка мисъл – че някакво нещастие е сполетяло детето ѝ. Съзря и облекчението, че това нещастие е подминало дома им. Не можеше да я вини. През последния час мислите му неведнъж политаха към Мая. Сърцето му спираше всеки път щом си представеше отпуснатото ѝ безжизнено тяло. Той също бе благодарен, че злополуката бе отнела живота на нечие друго дете. Не се гордееше с чувствата си, но знаеше, че реакцията му е напълно нормална и човешка.
Стрьомстад, 1923
Огледа внимателно камъка, за да открие най-слабото му място, и удари с чука по клина. Гранитният блок се разцепи на две, точно както очакваше. С годините беше придобил нужния опит, макар че това може би се дължеше и на вродения му талант. Или го имаш, или не.
Любовта на Андерш Андершон към скалите се зароди още в детството му, когато започна да работи в каменоломната. Той ги обичаше и те му отвръщаха със същото. Професията му никак не бе лека. Каменният прах разяждаше белите му дробове с всяка изминала година, а отскачащите отломки можеха да го ослепят или да увредят зрението му. През зимата зъзнеше, без да може да сложи ръкавици – те затрудняваха работата му. През лятото пък буквално се пържеше под изпепеляващото слънце. Въпреки това не можеше да си представи друга работа. Независимо дали сечеше павета – четириъгълните камъни, които щяха да се превърнат в път, или получеше привилегията да изпълни някоя по-сложна задача, мъжът обичаше всяка трудоемка, болезнена минута на работата, уверен, че това е призванието в живота му. Нищо че гърбът го болеше още на двайсет и осем годишна възраст или че не можеше да спре да кашля, когато времето се разваляше. Стигаше му само да се съсредоточи върху задачата си и забравяше за всякакви болежки. Усещаше единствено твърдата ръбеста повърхност на камъните под пръстите си.
Гранитът бе любимият му камък – от него нямаше по-красив на света. Андерш се премести в Бохуслен от Блекинге2, както и мнозина други каменоделци. Гранитът в Блекинге бе далеч по-здрав и труден за обработка от този в северните части на страната. Затова майсторите на Блекинге се радваха на голямо уважение, най-вече благодарение на изключителната прецизност, която бяха развили, работейки с по-неподатливия материал. Живееше тук вече от три години, а гранитът го влечеше от самото начало. Заради уникалната комбинация от розови пръски на сив фон и голямото умение, което се изискваше, за да го разцепиш на малки късове. Понякога дори му говореше по време на работа, ласкаеше го, ако му се заинатеше, и го милваше нежно, когато бе мек и податлив като девойка.