Няколко часа по-късно навън се спусна пълен мрак и зад прозореца се разрази буря. Ерика погледна часовника и разбра, че сигурно е заспала с Мая на ръце, която използваше гърдите ѝ вместо биберон. Тъкмо се пресегна към телефона, за да позвъни на Шарлот, когато чу външната врата да се отваря.
– Кой е?
Патрик трябваше да се прибере едва след два часа. Може би Шарлот най-после бе решила да се появи.
– Аз съм.
Гласът на Патрик прозвуча толкова безжизнено, че изпълни сърцето ѝ с тревога.
Когато влезе във всекидневната, съмненията ѝ се усилиха още повече. Лицето му бе посивяло, а очите му просветнаха едва след като видя Мая, която все още спеше в скута на Ерика. Патрик се доближи до тях само с две крачки и преди Ерика да се усети, грабна спящото дете и го притисна силно. Не отпусна здравата прегръдка дори след като Мая се събуди, стресната от внезапния полет, и се разрева с пълно гърло.
– Какво правиш? Изплаши детето!
Ерика се опита да издърпа плачещото дете от прегръдката му, за да го успокои, но той я спря и притисна дъщеря си още по-силно. Мая зарева почти истерично, а Ерика го заудря по ръката и се развика:
– Я се стегни! Какво ти става? Не виждаш ли, че тя се уплаши?
От тези думи Патрик сякаш се опомни и погледна учудено дъщеря си, която бе почервеняла от страх и обида.
– Извинявай.
Патрик подаде детето на Ерика, която започна да го люлее, опитвайки се да го успокои.
Скоро детският плач поутихна и премина в тихо хлипане. Ерика се обърна към Патрик, който седеше на дивана, вторачен в бушуващата буря.
– Какво се е случило, Патрик? – попита го Ерика нежно.
В гласа ѝ се прокрадна нотка на безпокойство.
– Днес получихме сигнал за удавено дете. От Фелбака. Двамата с Мартин отидохме на мястото.
– О, боже. Какво се е случило? Кой се е удавил?
В следващия миг мислите ѝ се подредиха като парченца от пъзел и всичко ѝ се изясни.
– Господи – повтори Ерика. – Сара е, нали? Шарлот обеща да намине днес следобед, но така и не се появи. Опитах да ѝ се обадя, но никой не отговори. Права съм, нали? Намерили сте Сара.
Патрик успя само да кимне, а Ерика се свлече във фотьойла. Краката ѝ омекнаха. Спомни си как оня ден Сара подскачаше по дивана в дневната им. Спомни си как огнената ѝ коса летеше във въздуха, а смехът ѝ се лееше като буен ромолящ поток.
– О, боже – отрони Ерика за трети път и притисна устата си с ръка.
Сърцето ѝ се сви на топка. Патрик, стиснал челюсти, продължаваше да гледа тъпо навън.
– Беше ужасно, Ерика. Не познавах Сара добре, но като я видях да лежи безжизнена в лодката... През цялото време пред очите ми беше Мая. И това не ми дава мира. Представи си това да беше се случило с Мая! А после трябваше да отида да съобщя на Шарлот...
От гърдите на Ерика се изтръгна приглушено измъчено ридание. Нямаше думи да опише състраданието, което изпълни душата ѝ. Към Шарлот и дори към Никлас. Тя разбра защо Патрик реагира толкова бурно, като се върна у дома и прегърна силно дъщеря им. Никога повече нямаше да я пусне. Щеше да я задържи в прегръдката си завинаги, в безопасност. Мая се размърда неспокойно. С присъщата за малките деца чувствителност усети, че нещо не е наред.
Бурята продължаваше да вилнее и Патрик и Ерика мълчаливо наблюдаваха буйната игра на стихията. Не можеха да прогонят мисълта за откраднатия от морето детски живот.
Съдебният лекар Турд Педерсен пристъпи към работа с необичайно угрижен вид. Дългогодишната му практика толкова бе притъпила чувствата му, че нито една от кошмарните картини, с които се сблъскваше по време на работа, не оставяше дълготрайни следи в съзнанието му – тази негова закоравялост будеше възхищение у едни и омерзение у други. Въпреки това му се струваше твърде неестествено да прокара скалпела през детското тяло – това противоречеше на всичките му инстинкти, независимо от опита или рутината, натрупани през годините. Нямаше възпиращ механизъм, който да го предпази при вида на детската беззащитност, и той усети, че ръката му трепери леко, когато я прокара по момичешките гърди.
Предполагаемата причина за смъртта бе удавяне. Така му съобщиха в началото и сега му оставаше или да я потвърди, или да я отхвърли. До този миг всичко свидетелстваше за първото.
Посинялото тяло изглеждаше още по-бледо на фона на безмилостната силна светлина в залата за аутопсии, сякаш момичето зъзнеше. От хладната алуминиева маса под нея лъхаше студ и Педерсен потръпна под зелените си работни дрехи. Детето беше съвсем голо. Струваше му се нередно да докосва и да реже беззащитното телце. Опита се да прогони тази мисъл. Знаеше, че работата му бе важна и за нея, и за родителите ѝ, макар че понякога им бе трудно да го разберат сами. Щяха да се справят по-лесно с болката и скръбта, ако знаеха истинската причина за смъртта на любимото си чедо. Няма значение, че в този случай всичко изглеждаше напълно ясно. Правилата си бяха правила. Осъзнаваше това отлично в чисто професионален план, но не можеше да пренебрегне факта, че той самият е баща на две момченца, и понякога се питаше дали работата му не е напълно лишена от човещина и хуманност.