Погледна към каменното лице на съпруга си, но не откри и капка състрадание.
– Нали казах никой да не споменава името му в моя дом!
Арне гледаше със студен поглед през кухненския прозорец.
– Да, но след нещастния случай с момиченцето...
– Господ го наказа. Колко пъти ти повтарях, че ще си получи заслуженото. Сам си е виновен. Ако беше ме послушал, това никога нямаше да се случи. Бог закриля смирените. Не искам да говоря повече за това!
И юмрукът му се стовари тежко върху кухненската маса.
Аста въздъхна скришом. Уважаваше съпруга си и знаеше, че в повечето случаи е прав, но този път се усъмни. Сърцето ѝ подсказваше, че Господ не би се разгневил, ако подкрепят сина си в този тежък миг. Нищо че така и не опозна момиченцето. То си оставаше тяхна плът и кръв, а и в Библията пише, че децата принадлежат на царството небесно. Това, разбира се, бяха мисли на една обикновена жена. Арне е мъжът и знае най-добре. Такъв бе редът в семейството им, откакто се помнеше. Затова тя си замълча за пореден път и стана да разтреби масата.
Не бе виждала сина си от много години. След завръщането му във Фелбака от време на време го срещаше случайно на улицата, но не смееше да го спре и да го заговори. Той се опитваше понякога да привлече вниманието ѝ, но тя отместваше поглед и бързаше по пътя си. Всеки път обаче съзираше болката в очите му.
В Библията пише също, че човек трябва да почита баща си и майка си, а синът ѝ престъпи Божиите закони през оня далечен ден. Затова не можеше да го допусне отново в сърцето си.
Погледна към Арне, който продължаваше да седи на масата. Беше все така изправен като бор, а тъмната му коса, гъста като на младини, бе сякаш поръсена с капчици сребро, макар че вече минаваше седемдесетте. Спомняше си как девойките тичаха след съпруга ѝ, но Арне не се интересуваше от тях. Взе я за жена, когато тя бе едва на осемнайсет, и оттогава не бе поглеждал друга. Страстите на плътта му бяха чужди и вкъщи. Добре, че майка ѝ бе я предупредила навремето за тази страна от брачните отношения. Знаеше, че интимността със съпруга бе един вид дълг на жената, а не забавление, и затова не таеше големи очаквания от мъжа си в това отношение.
Все пак им се роди чедо. Високо, красиво русо момче, което приличаше досущ на нея, но не и на баща си. Може би затова всичко се обърка. Арне сигурно щеше да се привърже повече към детето си, ако виждаше себе си в лицето му. Господ обаче отреди друго. Тя се грижеше сама за него от самото начало и го обичаше от цялото си сърце. Но това се оказа недостатъчно. В онзи съдбовен ден, когато се наложи да избира между него и баща му, тя го предаде. Какво друго ѝ оставаше? Още като малка бе разбрала, че жената трябва да подкрепя мъжа си независимо от всичко. Понякога обаче, когато загасеше лампата и потънеше в мрака с вперени в тавана очи, в главата ѝ нахлуваха страшни мисли. Питаше се дали не греши, макар че следва дълга си. В миговете на съмнение с радост се уповаваше на Арне – той знаеше кое е правилно и кое не. Колко пъти ѝ бе повтарял, че на женския разум не може да се разчита и че мъжът е длъжен да води съпругата си по правия път. Знаеше, че може да се уповава на него, и това ѝ даваше сигурност. Баща ѝ доста приличаше на Арне. Не познаваше друг свят освен този, в който силата бе на страната на мъжа. А Арне беше толкова мъдър. Всички го признаваха. Дори новият свещеник наскоро го похвали. Каза, че не е имал щастието да работи с по-усърден клисар и че Господ със сигурност е горд с такъв служител. Арне се върна вкъщи наперен и щастлив, предавайки ѝ думите на пастора. Той заемаше тази длъжност повече от двайсет години. С изключение на злощастното време, когато от църквата изпратиха жена пастор. Арне дори не искаше да си спомня за него. Слава богу, че натрапницата най-накрая разбра, че не е желана, и отстъпи мястото си на истински свещеник. Колко страдаше горкият Арне по това време! За първи път от петдесет години Аста видя очите му да се изпълват със сълзи. Дори самата мисъл, че някаква жена ще се изправи на амвона, за да проповядва словото Господне, изпълваше сърцето му с непосилна болка. Добре, че не загуби вярата си в Бога, който без съмнение щеше да прогони подобни недоразумения от храма. Както винаги, оказа се прав.
Имаше едно желание – да намери сили да прости на сина си. Иначе никога вече нямаше да може да изпита искрено щастие. Осъзнаваше, че ако Арне не се помири със сина си сега, след случилото се нещастие, то едва ли някога ще го стори.
Толкова съжаляваше, че не бе опознала момиченцето по-добре. Сега вече беше късно.
Изминаха два дни след смъртта на Сара и мрачната атмосфера, сковала участъка през онзи трагичен ден, вече се бе поразсеяла. Нямаше как, трябваше да се върнат към текущата работа, която ги очакваше, дори когато едно дете загубеше живота си.