Усети, че Хедстрьом очаква от него друга реакция, и побърза да добави:
– Да не искаш да кажеш, че някой е убил детето? Е, значи, работата ни е да пратим гадината зад решетките.
Мелберг сви ръка в юмрук, за да подсили ефекта на думите си, но лицето на Патрик доби още по-угрижено изражение.
– Искате ли да знаете повече за причината на смъртта? – попита Хедстрьом, сякаш поучавайки го.
Мелберг се подразни от реакцията му.
– Естествено, точно това щях да попитам. Е, какво смята съдебният лекар?
– Момичето се е удавило, но не в морето. Открили са само сладка вода в дробовете ѝ със следи от сапун и шампоан. Затова Педерсен смята, че е убита във вана. Тоест някой е удавил Сара във ваната и след това е хвърлил тялото в морето, за да имитира нещастен случай.
Думите на Хедстрьом предизвикаха в съзнанието на Мелберг картина, която го накара да потръпне и дори за миг да забрави егоистичните си стремежи за повишение в службата. Смяташе, че е видял почти всичко през годините на активната си работа, но убийствата на деца продължаваха да го изваждат от равновесие. Бе нечовешко да причиниш зло на едно нещастно момиченце. Сърцето му се изпълни с непознато досега чувство на възмущение, непознато, но приятно.
– Предполагам, че извършителят е неизвестен?
Хедстрьом потвърди.
– Така е. Не разполагаме с информация за проблеми в семейството или за предишни нападения срещу деца във Фелбака. Предполагам, че първо ще трябва да разпитаме близките ѝ? – попита Патрик настойчиво.
Мелберг веднага се досети накъде клони. Нямаше никакъв проблем. Досега няколко пъти бе оставял Хедстрьом да свърши черната работа, след което обираше лаврите. Нямаше защо да се срамува. Все пак ключът към успеха на началника се крие в умението му да разпределя работата между подчинените си.
– Изглежда, искаш да продължиш разследването?
– Да. Все пак двамата с Мартин се отзовахме на сигнала и съобщихме на семейството, така че всъщност вече работим по случая.
– Така ще е най-добре – отвърна Мелберг и кимна одоб-рително. – Само ме дръж в течение.
– Чудесно – зарадва се Хедстрьом. – Тогава трябва с Мартин да се залавяме за работа.
– С Мартин ли? – коварно попита Мелберг. Патрик го раздразни с неуважителното си отношение и сега му се удаде възможност да го постави на място. Понякога Хедстрьом се държеше като началник на участъка и бе крайно време да му се покаже кой командва тук. – Не, в момента не мога да пусна Мартин. Възложил съм му да разследва серия кражби на коли. Сигурно става дума за някаква банда от Прибалтика, която вилнее наоколо. Така че Мартин сега е зает. Но – Мелберг направи кратка пауза, за да се наслади на измъченото изражение на Патрик, – Ернст е свободен в момента и може да започнете да работите заедно.
По лицето на полицая се изписа страдание и Мелберг разбра, че е уцелил право в десетката. После реши да се смили над него.
– Но ти ще си ръководителят на разследването, така че Лундгрен ще ти докладва лично.
Макар да харесваше Ернст Лундгрен, Мелберг съзнаваше, че той не е от най-способните полицаи. Нямаше смисъл сам да си реже клона, на който седи...
След като Хедстрьом затвори вратата, Мелберг извади писмото и го препрочете сигурно за десети път.
Морган раздвижи раменете и пръстите на ръцете си, преди да седне пред монитора. Знаеше, че понякога толкова се увлича в работата, че не помръдва от мястото си часове наред. Гледаше всичко да му е подръка, за да не му се налага да става от стола за щяло и нещяло. Да, всичко беше около него: бутилка кока-кола, голям шоколадов десерт „Дайм“ и блокче „Сникърс“. Можеше да работи на спокойствие колкото си иска.
Тежката папка, която получи от Фредрик, лежеше в скута му. Съдържаше всичко, което трябваше да знае. Между твърдите ѝ корици се криеше цял фантастичен свят, какъвто той никога не би могъл да създаде сам. Скоро щеше да го преобразува в нули и единици. Там се криеше майсторството му. Природата бе го надарила с логическа мисъл, бе му разкрила красотата на предсказуемите числа, на малките електрически импулси, които се преобразяваха в картини на екрана. Ала чувствата, въображаемите светове, мечтите и приказките му бяха чужди.
Понякога се замисляше как ли се чувства Фредрик, когато рисува в съзнанието си нови вселени, когато се вживява в чувствата на други хора и им дарява нов живот. Обикновено просто свиваше рамене и успяваше да убеди сам себе си, че всичко това е без значение. Мисълта, че е роден с недъг, че е по-различен от останалите, го изпълваше с отчаяние само през периодите на дълбоки депресии.