Внимателно освободи куката и отвори прозореца. Живееше на първия етаж, но големият люляк отпред му пречеше да види кой стои на улицата.
Напрегна зрение и не можа да повярва на очите си.
Тя дълго се колеба. Дори на два пъти Ерика облече якето си и се приготви да излезе, но в последния момент се отказа. Накрая обаче събра кураж. Нямаше нищо лошо в това, да подкрепи Шарлот в този труден миг, а и винаги би могла да си тръгне, ако тя не бе в състояние да се срещне с нея. Сърце не ѝ даваше да седи вкъщи и да се чуди с какво да се залови, докато приятелката ѝ изживяваше истински ужас.
Бяха минали два дни след бурята, но по улицата още личаха следите от нея. Повалени от вятъра дървета, а сред малките купчинки жълти и червени листа – боклуци и различни отломки. Въпреки това ѝ се струваше, че бурята е успяла да отвее застиналия есенен воал, обгърнал малкото им градче, и сега въздухът бе свеж и чист като току-що измито стъкло.
Мая се дереше с пълно гърло в количката и Ерика се забърза. Кой знае защо, дъщеря ѝ от самото начало бе решила, че е безсмислено да се вози будна, и протестираше с висок и звучен глас. От този плач сърцето на Ерика се разтуптя по-силно, а по челото ѝ избиха капчици пот. Обзе я паника. Инстинктът ѝ нашепваше да спре количката, да вдигне Мая и да я спаси от всичкото зло на земята, но тя реши да заглуши гласа му. Майката на Шарлот живееше съвсем наблизо и им оставаха още няколко минути път.
Странно как едно събитие може да промени целия ти светоглед. Ерика обичаше къщите, накацали по бреговете на залива под къмпинга „Селвик“. Приличаха ѝ на нежна перлена огърлица, обърната към морето и островите. Днес всичко беше различно. Имаше чувството, че стрехите им са натежали от мъка, най-вече тази на семейство Флорин. Отново се поколеба, но беше толкова близо, че бе глупаво да се върне обратно. Винаги можеха да я отпратят, ако посещението ѝ им се стореше неуместно. Приятел в нужда се познава, а Ерика не искаше да бъде от хората, които от мъка или страх бягат от болката на близките си.
Забута задъхано количката нагоре по склона. Къщата на семейство Флорин беше вече наблизо. Ерика забави ход по алеята пред гаража им, за да си поеме дъх. Плачът на Мая бе достигнал такива недопустими децибели, че Ерика побърза да спре количката и да вдигне дъщеря си на ръце.
Няколко секунди постоя пред входната врата с вдигната ръка, преди да се осмели да почука. Имаше и звънец, но не ѝ се искаше да оглуши къщата с пищящия му звук. Последва дълга пауза и когато Ерика вече беше готова да се обърне и да си тръгне, чу стъпки. На прага се появи Никлас.
– Здравей – промълви тя тихо.
– Здравей.
На бледото му лице блестяха две измъчени, червени от сълзи очи. Заприлича ѝ на мъртвец, който, кой знае защо, се движи сред живите на земята.
– Извинявай, ако ви безпокоя, искаше ми се просто...
Думите ѝ убягваха. Тишината се спусна помежду им като тежка завеса. Никлас беше забил поглед в пода, а Ерика за втори път си помисли, че трябва да си върви.
– Искаш ли да влезеш? – попита накрая мъжът.
– Удобно ли е? – поколеба се Ерика.– Искам да кажа, мислиш ли, че мога... – не беше сигурна как да довърши изречението – да съм от полза?
– Дадох ѝ силни успокоителни и в момента не е в състояние да... – Никлас изведнъж замлъкна. – На няколко пъти спомена, че трябвало да ти се обади, тъй че сигурно ще успееш поне малко да я успокоиш.
Безпокойството на Шарлот, че не е успяла да позвъни на приятелката си и да ѝ се извини за отложеното посещение, говореше ясно за хаоса в душата ѝ. Ерика последва Никлас в дневната и от гърдите ѝ се изтръгна уплашена въздишка. Ако Никлас приличаше на жив мъртвец, то Шарлот изглеждаше още по-зле. От топлата ѝ жизненост и веселия нрав нямаше и следа. Сякаш на дивана лежеше съсухрена мумия. Тъмната ѝ коса, чиито буйни къдрици потрепваха радостно около лицето ѝ, сега висеше отпуснато на мокри от пот кичури. Излишните килограми, за които майка ѝ все ѝ натякваше, но които в очите на Ерика я правеха красива като същински модел на Зорн, сега изпълваха одеялото във вид на меко безформено тесто и придаваха на Шарлот нездравословен вид.
Тя беше будна. Но очите ѝ се взираха в празното пространство, а тялото ѝ трепереше под одеялото. Без да сваля якето си, Ерика изтича при приятелката си и падна на колене до нея. Остави Мая на пода. Детето явно усети мрачната атмосфера в потъналия в траур дом и притихна.
– О, Шарлот, толкова съжалявам!
Ерика се разплака и обхвана лицето на Шарлот с ръце, но празните очи на приятелката ѝ не потрепнаха.