Лилиан веднага реагира. Лицето ѝ отново пламна от гняв.
– Някой, който да иска да ни навреди? Веднага ще ви кажа кой е. Съседът ни Кай – никой друг. Той мрази семейството ни и ни тероризира вече години наред!
– Мамо, не говори глупости – прекъсна я Шарлот. – Двамата с Кай враждувате от години. Защо ще му трябва да нарани Сара?
– Този мъж е способен на всичко. Пълен психопат. Не забравяйте и сина му Морган. На него му хлопа дъската, а от такива хора всичко може да се очаква. Нали видяхте какво се случи, като пуснаха по улиците всякакви луди. Пълна бъркотия. Всичките трябва да ги затворят отново, начело с него!
Никлас хвана ръката ѝ, но това не я успокои. Албин захленчи, раздразнен от възбудените им гласове.
– Кай ме мрази, защото имам смелост да се опълча срещу него! Мисли се за много важен, какво като е бил директор и има много пари! Като се настани тук с жена си, той си мисли, че всички трябва да му се кланят. Толкова е безскрупулен, че нищо няма да ме учуди!
– Мамо, престани! – този път гласът на Шарлот прозвуча твърдо и силно, а в очите ѝ се четеше яд. – Стига вече сцени!
Реакцията на Шарлот накара Лилиан да млъкне. Тя стисна устни, но не посмя да отвърне на дъщеря си.
– Така – продължи Патрик, шокиран от истеричния пристъп на Лилиан. – Значи, нямате други врагове освен съседа ви?
Всички поклатиха глава отрицателно. Патрик затвори бележника си.
– Това е засега. Моля ви, приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования – каза той и се обърна към Ерика: – Ще останеш ли още малко, или искаш да те закарам вкъщи?
Без да сваля очи от Шарлот, Ерика отговори:
– Ще остана още малко.
На излизане Патрик се спря на прага и си пое дълбока глътка въздух.
От долния етаж се чуваха някакви гласове, ту по-силни, ту по-приглушени. Той се чудеше кой би могъл да бъде. Както обикновено, никой не си направи труда да му обясни какво се случва. А може би така е по-добре. Сам не знаеше дали иска да вниква в подробностите. От една страна, се радваше, че може да остане загърнат в леглото си като в пашкул, сам с мъката по изгубеното внуче. Болестта му помагаше да понася по-лесно мъката. Физическата болка, която пронизваше цялото му тяло, заглушаваше скръбните чувства.
Стиг с усилие се обърна в леглото с лице към стената. Обичаше момиченцето като своя кръв и плът. Знаеше, че има труден характер, но в кратките мигове, когато се отбиваше при него, тя не капризничеше. Сякаш инстинктивно усещаше колко е болен, съжаляваше го и се отнасяше с уважение към състоянието му. Може би само то осъзнаваше сериозността на болестта му. Стиг се опитваше да скрие от останалите колко непосилно е страданието му. И баща му, и дядо му си бяха отишли унизени и измъчени, в препълнени с пациенти болнични стаи. Стиг бе готов на всичко, за да избегне подобна съдба. Затова пазеше последните си сили за пред Лилиан и Никлас. А болестта сякаш му помагаше да избегне болницата. От време на време състоянието му внезапно се подобряваше. Наистина се чувстваше по-слаб и по-уморен от обикновено, но можеше да се справя с ежедневието. Болката обаче винаги се връщаше и го приковаваше към леглото седмици наред. Никлас се притесняваше все повече, но за щастие, Лилиан успяваше да го убеди, че за Стиг е най-добре да си остане вкъщи.
Лилиан беше за него божи дар. През шестте години брак понякога се случваше да се скарат. Тя можеше да бъде рязка и твърда, но в грижите ѝ за него се разкриваха истинските ѝ добродетели и нежната ѝ душа. Откакто той се разболя, живееха в мир и разбирателство. Лилиан обичаше да се грижи за него, а той обичаше да бъде обгрижван от нея. Сега дори не можеше да си представи, че по едно време бяха готови да се разделят. Всяко зло за добро. Така обичаше да си казва, докато не ги сполетя най-голямото нещастие на света. В него нямаше нищо добро.
Момиченцето чувстваше колко той е зле. Сякаш още усещаше топлината от нежната ѝ ръчичка върху лицето си. Тя обикновено сядаше на ръба на леглото и му разказваше всичките си приключения през изминалия ден, а той я слушаше със сериозно изражение и кимаше с глава. Отнасяше се към нея като към възрастна и тя ценеше това.
Не можеше да повярва, че вече я няма.
Стиг затвори очи и потъна в обгърналата го силна вълна от болка.
Стрьомстад, 1923
Това беше най-чудната есен в живота му. Никога преди не се бе чувствал толкова изморен и същевременно толкова пълен с енергия. Сякаш тя с цялото си същество му вдъхваше кураж и понякога Андерш се питаше как ли е съществувал, преди тя да се появи в живота му.
Всичко се промени в онази нощ, когато тя събра смелост и дойде под прозореца му. Струваше му се, че слънцето изгрява в мига, когато тя стъпеше в стаята му, и залязва, когато я напускаше. През първия месец предпазливо се опознаваха. Момичето беше толкова срамежливо и тихо, че Андерш недоумяваше как изобщо се е осмелила да направи първата стъпка. Подобна дързост не беше свойствена за нея и душата му се изпълваше с топлина при мисълта, че е отстъпила от всичките си принципи, за да бъде с него.