Кай се облегна назад и кръстоса крака.
– Защо не продадохте къщата и не се преместихте? – попита Патрик предпазливо, но очите на Кай пламнаха от яд.
– Да се преместя! За нищо на света! Няма да ѝ доставя това удоволствие! Тогава сигурно ще... Ако някой ще се мести, да се маха тя. Чакам всеки момент решението на арбитражния съд.
– Арбитражният съд? – учуди се Патрик.
– Построиха си балкон, без да проверят разпоредбите в закона. Навлиза с два сантиметра в имота ми и следователно е незаконен. Не се съмнявам, че съдът ще отсъди в моя полза и ще ги принуди да го бутнат. Решението ще излезе до ден-два. Искам да видя изражението на Лилиан, когато го получи – подсмихна се Кай.
– Не смятате ли, че в момента имат по-големи грижи от някакъв балкон? – не можа да се сдържи Патрик.
Лицето на Кай помръкна.
– Не си мислете, че не им съчувствам заради случилото се, но законът си е закон. Темида не се влияе от подобни обрати на съдбата – добави мъжът и потърси подкрепа от Ернст.
Полицаят му кимна одобрително, а Патрик за пореден път се запита дали колегата му наистина има право да работи по случая. Познанството му със свидетеля беше само един от множеството поводи за притеснение.
Решиха да се разделят, за да обиколят по-бързо околните къщи. Ернст тръгна, недоволен, под силния напор на вятъра. Всеки нов порив разклащаше дългото му тяло и той едва запазваше равновесие, люшкайки се напред-назад. Изпитваше някаква горчивина. За кой ли път му се наложи да се подчинява на някакъв сополанко, който на всичкото отгоре бе с двайсет години по-млад от него. Ернст не можеше да проумее как става така. Нима началниците му бяха слепи за дългия му опит и огромния му талант? Имаше само едно логично обяснение – беше жертва на някакъв заговор. Но какъв? Не знаеше кой стои в дъното, нито какъв е мотивът му, но това нямаше значение. Явно някой се бе уплашил от множеството му качества.
Да обикаля съседските къщи, беше убийствено скучно. Нямаше търпение да се прибере на топло. На всичкото отгоре така и не получи никаква полезна информация. Никой не бе видял момичето през онази съдбовна сутрин. Всички повтаряха само колко ужасно е случилото се. Ернст, разбира се, беше принуден да се съгласява с тях. Добре, че той самият не се поддаде на глупавия импулс да създаде деца. И от жените бе успял да се отърве, помисли си той, пренебрегвайки истината, че никой никога не го бе искал.
Хвърли един поглед към Хедстрьом, който обикаляше къщите от дясната страна на дома на семейство Флорин. Понякога го сърбяха ръцете да го фрасне по муцуната. Той много добре видя сутринта каква гримаса направи Хедстрьом, когато разбра, че ще трябва да работи с него. Иначе двамата с Молин бяха неразделни и никога не слушаха по-възрастните си колеги като Йоста и него самия. Хм, Йоста може би не беше добър пример, но все пак заслужаваше поне малко уважение, ако не заради друго, то поне заради дългата си служба. Нищо чудно, че няма никакво желание за работа, особено като се има предвид какво е принуден да търпи. Да, младите бяха виновни за всичко. Заради тях не му се работеше и се чудеше как да се измъкне и да отиде да си почива. Така е. Тази мисъл стопли сърцето му. Не той беше виновен, а те. Не че имаше угризения на съвестта, но се радваше, че всичко най-накрая му се изясни. Проблемът беше в сополанковците. Изведнъж животът му се стори толкова по-хубав и лесен. Ернст почука на следващата врата.
Фрида решеше внимателно косата на куклата си. Бе важно да изглежда красива. Нали я бяха поканили на празник. Масата вече беше сложена. Имаше кафе и бисквити. На покривката бяха сервирани малки чашки с красиви червени чинийки. Вярно, че бисквитите бяха пластмасови, но куклите, така или иначе, не можеха да си хапват истински, така че това нямаше значение.
Сара не обичаше да си играе с кукли. Смяташе го за глупаво. Казваше, че вече са твърде големи. „Куклите са за малките“ – спомена Сара веднъж. Въпреки това Фрида обичаше да си играе с кукли. Сара беше толкова досадна понякога. Все искаше да се налага. А ако нещо не станеше на нейното, веднага се нацупваше и започваше да чупи играчките. Майката на Фрида много се ядосваше, когато Сара счупеше някоя нейна играчка. Отпращаше я вкъщи и се обаждаше на нейната майка и говореше ядосано. Но когато Сара беше мила, Фрида я обичаше и искаше да си играе с нея. Кой знае, може пък днес да е добричка.
Фрида така и не разбра докрай какво се е случило със Сара. Майка ѝ обясни, че е мъртва, че се е удавила в морето, но къде беше сега? На небето. Така ѝ отговори мама. Фрида дълго наблюдава небето, но не откри Сара там. Беше сигурна, че ако Сара е на небето, веднага щеше да ѝ махне отгоре. Но не го стори, значи, я нямаше там. Въпросът беше къде е. Не можеше просто така да изчезне. Какво щеше да стане, ако и собствената ѝ майка изчезнеше така. Фрида изтръпна от страх. Щом Сара можеше да изчезне, значи, и майките също можеха. Стисна силно куклата в скута си и се опита да прогони лошото чувство.