Патрик още веднъж кимна с благодарност на Йоста и се върна в кабинета си. Седна удобно на стола си, отвори папката и започна да чете. Очакваше го дълго пътешествие в света на човешката дребнавост.
Глава 3
С трепереща ръка Агнес почука на прозореца му. Отбеляза със задоволство, че той веднага ѝ отвори. Явно я чакаше. В стаята му беше топло. Зачуди се дали лицето му пламти от горещината, или от очакване. Сигурно бе второто. Нейното лице също гореше от страст.
Мечтаеше за този миг, откакто хвърли първото камъче по прозореца му. Инстинктивно усещаше, че трябва да подходи към него предпазливо. А тя добре познаваше мъжете. Знаеше какво искат от нея и винаги успяваше да им го даде. Затова ѝ се наложи седмици наред да се преструва на срамежлива девойка. Едва издържа. Ако зависеше от нея, би се пъхнала в леглото му още първата вечер, но това със сигурност щеше да го отблъсне. Можеше да спечели сърцето му само ако играеше театър. Курва или светица. И двете роли ѝ се удаваха еднакво добре.
– Страх ли те е? – попита я Андерш, след като седнаха на ръба на тясното му легло.
Агнес едва се сдържа да не се усмихне. Ако знаеше колко е опитна в това, което предстоеше, със сигурност щеше да се уплаши. Сега обаче трябваше на всяка цена да не се издаде. За първи път в живота си изпитваше толкова силен копнеж. Затова сведе надолу поглед и кимна леко. Когато Андерш я прегърна, за да я успокои, тя си позволи да се усмихне, като притисна лице в рамото му.
След това потърси устните му. Целувките им ставаха все по-дълбоки и еротични. Усети как ръката му се плъзна по тялото ѝ и внимателно разкопча блузата ѝ. Беше ужасно муден. Изпита желание да разкъса дрехата си, но така щеше да разруши образа, изграден с толкова труд. С времето щеше да му разкрие истинската си природа и да го накара да се гордее, че е успял да събуди у нея такава страст. Мъжете са толкова простодушни.
Когато и последната ѝ дреха падна на пода, Агнес срамежливо се скри под одеялото. Андерш я погали нежно по косата и въпросително я погледна. Изчака я да му кимне, преди да се шмугне при нея.
– Би ли загасил свещта? – попита го тя, стараейки се да говори с треперещ, уплашен глас.
– Да, разбира се – отвърна Андерш смутено.
Как можа да не се сети, че любимата му ще потърси закрила в мрака? Протегна ръка към нощното шкафче и загаси пламъка с пръсти.
Агнес усети как той се обърна към нея в тъмното, а ръцете му зашариха мъчително бавно по тялото ѝ.
В точно пресметнатия момент тя успя да изстене приглушено от престорена болка, надявайки се, че Андерш няма да забележи липсата на кръв. Притесненията ѝ се оказаха напразни. Той дори я дари с още по-голяма нежност. Явно и този път бе изиграла отлично ролята си. Сексът с него се оказа по-скучен от очакваното, все пак ѝ се наложи да потисне инстинктите си. Андерш определено имаше потенциал и тя скоро щеше да го изненада приятно.
Сложила глава върху ръката му, си мислеше дали да не поеме инициативата за още един път, но реши да не бърза. Засега можеше да се задоволи с отличната си игра. Андерш беше в ръцете ѝ. Оставаше ѝ да се наслади на плодовете от усърдния си труд. Ако изиграеше добре картите си, можеше да разчита, че ще прекара зимата твърде приятно.
Моника обикаляше с количката между етажерките и прибираше върнатите книги по местата им. Книгите бяха страстта на живота ѝ. Едва не умря от скука през първата година, когато Кай се пенсионира. После чу, че местната библиотека търсела да назначи служител на половин работен ден, и веднага се отзова. Кай казваше, че само смахнатите са готови да работят, без да имат нужда. Но Моника обичаше работата си твърде много, за да не обръща внимание на недоволството на мъжа си. Тя се разбираше отлично с колегите си и общуването с тях осмисляше живота ѝ. Кай ставаше все по-свадлив и обидчив с всяка изминала година, а и Морган не се нуждаеше от нея. Вече дори не ѝ се вярваше, че някой ден ще се сдобие с внуци. Съдбата ѝ отне и тази малка радост. Сърцето ѝ се изпълваше с болезнена завист всеки път щом някоя от колежките ѝ заговореше за внучетата си. Душата ѝ помръкваше при вида на светналите им погледи. Не че не обичаше Морган. Обичаше го. Макар че никак не ѝ беше лесно. Вярваше, че и той я обича, но просто не умее да изрази чувствата си. Може би дори не разбираше, че това, което изпитва към нея, е любов.
Измина доста време, преди те с Кай да разберат, че нещо не е наред с детето им. Всъщност знаеха, че Морган е различен, но не им достигаха познания, за да осъзнаят проблема. Не беше умствено изостанал, дори напротив. Беше много развит в интелектуално отношение. Не забелязваше приз-наци на аутизъм. Той не се затваряше в себе си и обичаше да го милват. Моника бе чела, че това са типични за болестта симптоми. Морган тръгна на училище, много преди да се заговори за хиперактивност и дефицит на внимание, затова и през ум не ѝ минаваше, че може да има подобна диагноза. Въпреки това осъзнаваше, че нещо не е наред. Синът ѝ се държеше странно и не се поддаваше на никакво възпитание. Сякаш не можеше да разбере тихия език на общуване между хората и правилата, регулиращи поведението им. Каквото и да кажеше или стореше, все беше пог-решно. Моника знаеше, че хората шушукат зад гърба им. Мнозина смятаха, че проблемите на Морган се дължат на лошо възпитание, но Моника не приемаше тези обвинения. Синът ѝ беше доста тромав. Непрекъснато правеше бели – несъзнателно, а понякога и нарочно. Това я притесняваше най-много. Изглежда, беше невъзможно да го научи да прави разлика между доброто и лошото поведение. Опитаха какво ли не – наказания, пари, заплахи, обещания – всички познати методи, с които родителите възпитаваха децата си. Но на него нищо не му действаше. Морган бе способен на ужасни неща, без да изпитва ни най-малки угризения, дори когато биваше разобличен.