Преди петнайсет години неочаквано им провървя. Един от многото лекари, които бяха посетили, се оказа изключително отдаден на професията си и следеше всички новости в своята област. Един ден им съобщи, че е открил диагноза, която обяснява поведението на Морган и се нарича синдром на Аспергер. Било форма на аутизъм, при която децата имат нормален и даже повишен коефициент на интелигентност. Когато Моника чу за тази нова диагноза, от сърцето ѝ падна огромен камък. Харесваше ѝ да произнася тази дума, сякаш всеки звук галеше слуха ѝ – Аспергер. Значи, нито си въобразяваха, нито бяха лоши родители. Права бе, че Морган не можеше да разчита езика на тялото, мимиката на лицето и скрития смисъл на думите – все неща, които улесняваха ежедневното общуване между хората. Те оставаха невидими за ума му. За първи път можеха наистина да му помогнат. Или поне тя... Защото Кай не се интересуваше твърде от Морган. Особено след като осъзна, че синът му никога няма да успее да задоволи високите му изисквания. Оттогава окончателно вдигна ръце от него. Моника сама изчете всичко, което намери за синдрома на Аспергер, и откри начин да улесни ежедневието на сина си. Направи малки карти, които му подсказваха как да се държи, ако попадне в определени ситуации. Разиграваха различни сценки, а Моника се опитваше да му покаже как да анализира чуждите думи и с интелекта си да компенсира липсата на интуиция. Наред с това се опитваше да използва недвусмислени думи и изрази. Изчисти речта си от всички сравнения и метафори, от всички образни изразни средства, които я украсяваха. Усилията ѝ пожънаха резултат. Морган започна да се справя по-добре с живота, но си остана единак. Предпочиташе да седи сам с компютрите си.
Затова Моника намрази Лилиан Флорин. Можеше да ѝ прости всичко останало. Не се интересуваше от разрешенията за строителство, от нарушенията и заплахите. Смяташе, че Кай също подклажда враждата и дори понякога изпитва удоволствие да я дразни. Лилиан обаче успя да я разлюти с непрекъснатите си нападки срещу Морган. Мнозина, начело със съседката ѝ, смятаха, че могат да се гаврят с него само защото е различен. Горко на онзи, който се отличава от останалите. Морган беше трън в очите на хората, защото все още живееше с родителите си, макар и не в същата къща, но все пак в техния двор. Лилиан беше най-зла от всички. На Моника направо ѝ призляваше само като си помислеше какви безумни обвинения отправя към сина ѝ. Неведнъж дори съжали, че са се преместили във Фелбака. Няколко пъти дори се опита да говори с Кай, макар да знаеше, че това е безполезно. Инатът не му позволяваше да отстъпи.
След като върна и последната книга от количката на мястото ѝ, тя обиколи още веднъж рафтовете, за да се увери, че всичко е по местата си. Ръцете ѝ се разтреперваха, когато си спомняше безбройните злостни нападки на Лилиан срещу Морган. Не само ходеше да се оплаква в полицията, но и непрекъснато разпространяваше лъжливи слухове, с които завинаги опетни името му. Нямало дим без огън, така се шушукаше. И макар всички да знаеха каква клюкарка е Лилиан, една лъжа, повторена сто пъти, се превръщаше в истина.
Сега съседите, водени от съчувствие, щяха да ѝ опростят всичките грехове. Все пак беше загубила внучето си. Но Моника не изпитваше и капка съжаление към нея. Пазеше го за дъщеря ѝ Шарлот. Умът ѝ не побираше как Лилиан е могла да роди такава дъщеря. Рядко се среща такова мило момиче и сърцето ѝ се късаше от мъка, като си помислеше за нея.