Тя се опитваше да убеди себе си, че е взела единственото правилно решение, но същевременно съзнаваше, че не може да продължават да живеят така. Лудостта на Лукас се задълбочаваше, а тя изпитваше все по-силен страх. Беше сигурна, че някой ден съпругът ѝ ще прекрачи границата и ще я убие. Въпросът бе как да успее да се измъкне от този капан? На няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ерика и да я помоли за помощ, но Лукас пазеше телефона като ястреб. Спираше я и вътрешният ѝ глас. Досега винаги бе разчитала на по-голямата си сестра. Крайно време бе сама да се справи с трудностите, както подобава на възрастен човек. В съзнанието ѝ постепенно се зароди един план. Трябваше да събере достатъчно доказателства срещу Лукас, за да не може той да ги оспори в съда. Тогава с децата щяха да получат защита според закона. Понякога едва се сдържаше да не грабне децата и да не изтича до най-близкия дом за малтретирани жени, за да потърси помощ. Но това бе само временно решение. Тя имаше достатъчно опит и знаеше, че без доказателства срещу Лукас щяха да бъдат принудени да се върнат в домашния ад.
Затова започна да документира всичките си синини. В един от магазините по пътя към детската градина имаше фотокабина, където заснемаше следите от побоищата по тялото си. Записваше и точните дата и час, когато я бе удрял, а после криеше снимките в рамката на сватбената им снимка. Нарочно избра това скривалище, символиката ѝ допадаше. Скоро щеше да има достатъчно материал, за да може да повери съдбата си в ръцете на обществото. Дотогава трябваше само да продължи да се бори. И да оцелее.
Дойдоха в училището по време на голямото междучасие. Въпреки есенния вятър дворът беше пълен с доб-ре облечени деца, които си играеха, без да усещат студа, за разлика от Патрик, който ги погледна с недоумение и настръхнал, побърза да се скрие вътре на топло.
Само след няколко години и собствената му дъщеря щеше да тръгне на училище. Сърцето му се стопли от тази мисъл и той вече си я представяше как подскача по коридора с руси плитки и щърбава устичка – също като Ерика на една от детските ѝ снимки. Надяваше се Мая да прилича повече на майка си. Тя беше толкова сладка като малка и досега изглеждаше такава в неговите очи.
Почукаха на първата отворена врата. Озоваха се в просторна и светла класна стая с големи прозорци и детски рисунки по стените. Зад катедрата седеше млада учителка, унесена в четене. Почукването им я стресна.
– Да? – обърна се тя към тях въпросително и въпреки крехката си възраст, с такъв строг учителски глас, че на Патрик дори му се дощя да застане мирно и да се поклони учтиво.
– Ние сме от полицията. Търсим учителката на Сара Клинга.
Лицето ѝ доби мрачно изражение.
– Това съм аз.
Младата жена стана от стола и тръгна към тях с протегната за поздрав ръка.
– Беатрис Линд. Преподавам от първи до трети клас.
Покани ги да седнат на малките столчета зад чиновете и Патрик се почувства като същински великан. По устните му се разля усмивка, като видя отчаяните опити на Ернст да намести дългите си крайници на миниатюрното столче. След това отново стана сериозен и се обърна към учителката.
– Такава ужасна трагедия – промълви Беатрис с треперещ глас. – Как може едно детенце днес да е тук, а утре вече да го няма...
Патрик забеляза как и устните ѝ потреперват.
– И то да се удави...
– Оказа се, че не става дума за нещастен случай.
Патрик остана изненадан, че новината още не беше достигнала до всички жители на градчето. На лицето на Беатрис се изписа искрено недоумение.
– Как така, какво искате да кажете? Защо не е нещастен случай? Нали се е удавила?...
– Сара е убита – отговори Патрик и осъзна, че думите му прозвучаха доста рязко. Затова смекчи тона и продължи: – Не става дума за нещастен случай и затова трябва да съберем повече информация за Сара. За характера ѝ, за евентуални проблеми в семейството и тъй нататък.