Най-съкровената мечта на Арне бе синът му да поеме по стъпките на прадядо си и да стане свещеник. Той самият така и никога не получи подобен шанс, тъй като собственият му баща пропи всичките пари за семинарията. Затова трябваше да се задоволи с работата на клисар. Така поне вратите на дома Господен винаги бяха отворени за него.
А и църквата вече не беше същата. Преди беше съвсем различно. Всеки си знаеше мястото, а свещеникът се ползваше с нужното уважение. Хората следваха църковния канон и не се отдаваха на такива глупости като танци, музика, съжителство преди брака и други подобни прегрешения, които днешните свещеници сякаш одобряват. Сега дори фустите можеха да носят свещеническо расо – ето това го тормозеше най-много. Просто умът му не го побираше. В Библията е казано, че е срамотно жена да говори в черква. Няма какво повече да се разсъждава. Жените нямат място на духовното поприще. Единствената роля, която им подхожда, е тази на вярна съпруга на свещеника, а в черквата те трябва да мълчат. Мъка му беше, когато онази жена започна да се разпорежда в черквата във Фелбака. Всяка неделя трябваше да пътува до Квиле за утринната молитва и той просто отказа да ходи на работа. Скъпо му излезе, но си струваше. Сега женското страшилище вече го нямаше, а новият свещеник поне беше мъж. Макар да беше твърде модерен за вкуса на Арне. Оставаше да се отърве и от органистката. Това наистина е по-малкото зло в сравнение с жена пастор, но е време и тази глава от историята на Фелбака да бъде затворена.
Арне сърдито отвори следваща страница от местния вестник. А пък и тая Аста ходи все намръщена. Той знаеше, че е заради момичето. Аста се тормозеше, защото синът им отново живееше толкова наблизо. Затова Арне ѝ обясни как трябва да бъде силна и да продължи да вярва. Смъртта на момичето наистина е голяма трагедия, но нали точно това им внушаваше през всичките тези години. Синът му кривна от правия път и рано или късно, щеше да получи заслуженото наказание. Отново се върна на предишната страница и се загледа в некролога. Срам и позор...
Този път, за разлика отпреди, Мелберг не изпитваше никакво желание да бъде в центъра на медийния интерес. Той дори не свика пресконференция, а само покани в кабинета си няколко местни журналисти. Мисълта за онова писмо не напускаше съзнанието му и затова не можеше да се концентрира върху нищо друго.
– Разполагате ли с конкретна следа? – попита един от по-младите журналисти, очаквайки с нетърпение отговора.
– В момента не мога да коментирам – отвърна Мелберг.
– Подозирате ли някого от семейството? – обади се представителят на конкурентния вестник.
– Не можем да изключим подобна възможност, но не разполагаме с конкретни улики, които да ни насочват към това.
– Става ли дума за сексуално насилие? – попита същият репортер.
– Сега не мога да ви дам подробна информация по този въпрос – отговори уклончиво Мелберг.
– Как разбрахте, че става дума за убийство? – включи се в разговора третият от присъстващите журналисти. – Имаше ли следи от насилие по тялото?
– В интерес на следствието не мога да отговоря на този въпрос – оправда се Мелберг и забеляза нарастващото разочарование, което се изписа по лицата на журналистите.
Работата с журналистите изискваше изключителна премереност. Трябва да им се даде достатъчно информация, за да не обвинят полицията в нежелание за сътрудничество, без обаче това да навреди на следствието. Мелберг обикновено се справяше отлично с тази задача, но днес му беше трудно да се концентрира. Писмото преобърна целия му свят, не знаеше как да постъпи. Истина ли беше, че...
Един от репортерите го гледаше изчаквателно и Мелберг разбра, че е пропуснал последния въпрос.
– Извинявайте, бихте ли повторили? – попита той смутено и журналистът го погледна учудено.
Познаваше комисаря добре и знаеше, че подобна разсеяност и мълчаливост не му бяха присъщи. Мелберг обикновено беше важен и високомерен.