– Попитах имат ли основание родителите да се притесняват за децата си?
– По принцип винаги препоръчваме на родителите да контролират децата си, но бих искал да подчертая, че конкретното събитие не е повод за масова паника. Убеден съм, че това е единичен случай и престъпникът скоро ще бъде заловен.
Мелберг се изправи, давайки знак, че срещата е приключила, журналистите покорно прибраха бележниците си и благодариха за вниманието. Всички усещаха, че биха могли да притиснат комисаря повече, но в същото време не искаха да си развалят отношенията с полицията. Да действат напористо, можеха колегите им от столицата. Тук всички бяха съседи и децата на журналистите посещаваха същите училища и спортни клубове като децата на интервюираните. Затова не преследваха сензации – доброто разбирателство беше къде по-важно.
Мелберг се отпусна доволен на стола си. Въпреки разсеяността му, вестниците не успяха да изкопчат повече информация от допустимото. Новината със сигурност щеше да се появи на първите страници още утре сутринта. Надяваше се, че това ще пробуди активността на населението и хората ще започнат да им помагат с информация. Ако им провърви, ще открият някоя важна улика сред всички слухове и клюки, които ще им се наложи да изслушат.
Мелберг отново извади писмото и започна да го чете. Все още не можеше да повярва на очите си.
Стрьомстад, 1924
Агнес лежеше в стаята си с мокра кърпа на челото. Докторът я прегледа внимателно и ѝ заръча да остане в леглото, след което слезе в салона да говори с баща ѝ. За миг тя дори се притесни да не би да става дума за нещо сериозно. За кратко забеляза притеснение в погледа на възрастния лекар, но то бързо изчезна и докторът я потупа по ръката и я увери, че всичко ще е наред, а засега трябва да си почива.
Не можеше да признае истинската причина за умората си. Всички онези безсънни зимни нощи се бяха отразили зле на здравето ѝ. Такава беше нейната диагноза, но не биваше и другите да я знаят. Доктор Ферн щеше да ѝ изпише подсилващи капки, а щом сложеше край на приключението с Андерш, всичко щеше да си дойде на мястото. През това време нищо не ѝ пречеше да си остане в леглото едва-две седмици и да се поглези. Агнес се замисли какво да си поиска за обяд. Тъй като вчерашната вечеря изчезна в тоалетната чиния, стомахът ѝ закъркори неудържимо. Може би палачинки или от вкусните кюфтенца с варени картофи, сметанов сос и сладко от червени боровинки – специалитета на готвачката.
Чу как някой се заизкачва по стълбите и се загърна с одеялото, охкайки тихичко. Кюфтенцата можеха да почакат. Това бе последната ѝ мисъл, преди вратата на стаята ѝ да се отвори.
Вече два дни яростта бушуваше в гърдите му. Каква безподобна наглост! Тази проклетница няма ни срам, ни съвест. Да го посочи на полицията. Кай разбираше, че мълвата скоро ще се разнесе из целия град, и тогава каквото и да говори, хората щяха да запомнят само, че полицаите са идвали да го разпитват във връзка със смъртта на момичето. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Поразмисли, но облече якето си и с решителна крачка излезе навън. Оградата, която сам бе издигнал между имотите им, не му позволи да мине напряко през двора. Затова тръгна по пътя и зави по алеята към Флоринови. Знаеше, че Никлас и Шарлот не бяха вкъщи. Сега вещицата щеше да чуе цялата истина за себе си. Предполагайки, че външната врата е отключена, както в повечето къщи в околността, Кай прекрачи прага, без дори да почука, и продължи направо към кухнята. Лилиан се стресна, като го чу да влиза, но бързо се окопити и на лицето ѝ се изписа обичайното дръзко и високомерно изражение. За каква ли се мислеше. Сякаш беше кралица, а не проста провинциалистка.
– Как, по дяволите, смееш да пращаш полицията у дома? – изрева Кай и удари с юмрук по масата.
Лилиан го изгледа студено.
– Полицаите попитаха дали някой ни мисли злото и аз се сетих за теб. Ако веднага не си вдигнеш чукалата, ще им се обадя отново. Нека сами видят на какво си способен.
Той едва успя да се удържи да не я хване за гушата. Привидното ѝ спокойствие разпали още повече яростта му.
– Само да посмееш, проклета миризлива вещице!
– Така ли?! Ще посмея и още как. Ти постоянно ни правиш мръсотии, заплашваш ни и ни преследваш. Подложени сме на истински тормоз.
Лилиан се хвана театрално за сърцето, а на лицето ѝ се появи изражението на невинно страдаща жертва, което Кай мразеше повече от всичко.
И как успяваше винаги да го изкара злодей, а себе си да представи като мъченица. Всъщност бе точно обратното. Той положи неимоверни усилия да се държи с нея човешки. В началото винаги отвръщаше на нападките ѝ с добрина, за да не пада до нейното равнище. Но преди няколко години реши, че щом Лилиан търси война, ще я има. След това за него всички средства станаха позволени.