– Може ли да дойда с теб? – въодушеви се Мартин. – Или вече завинаги ще бъдеш партньор с Ернст?
Патрик се намръщи.
– Не, това никога няма да го бъде. Ако зависи от мен, веднага те вземам. Но въпросът е какво ще каже Мелберг.
– Е, поне можем да го попитаме. Напоследък ми се струва попритихнал. Кой знае, може да е започнал да омеква на стари години...
– Едва ли – засмя се Патрик. – Но ще поговоря с него. Мисля да отидем следобед. Сега трябва да прегледам едни документи.
– Чудесно. И аз ще успея да изчета остатъка от купчината. Може и да изскочи нещо ново, но да не таим особени надежди.
Патрик кимна.
– Направи каквото можеш.
Йоста без малко да заспи пред компютъра. Едва когато главата му падаше на гърдите, той се събуждаше. Иначе отдавна да е потънал в царството на съня. Де да можеше да опъне крака и да подремне малко, след което щеше да може отново да работи нормално. Като в Испания. Хората там знаеха колко важна е сиестата. Но не и в Швеция. Тук трябва да изкараш цял осемчасов кошмарен работен ден, без да усещаш умора, като запазваш бодро настроение. Проклета страна.
Резкият звън на телефона го изтръгна от унеса му.
– По дяволите – промърмори полицаят, а настроението му още повече се развали, когато разпозна телефонния номер, изписан на дисплея. Какво ли иска вещицата сега? Спомни си за преживяната от нея трагедия и успя да се поуспокои, преди да вдигне слушалката.
– Йоста Флюгаре, полицейски участък на Танумсхеде.
Жената беше толкова превъзбудена, че трябваше да я помоли да се успокои. Иначе не можеше да разбере за какво говори. Но молбата му остана нечута и той повтори:
– Лилиан, моля ви, говорете по-бавно, нищо не разбирам. Поемете си дълбоко дъх и започнете отначало.
Този път тя явно го чу и заговори по-спокойно. Учудването на Йоста нарастваше с всяка нейна дума. Какво неочаквано развитие на събитията. Наложи се дълго да я успокоява, преди да успее да приключи разговора. След това набързо грабна якето си и отиде при Патрик.
– Слушай, Хедстрьом.
Йоста дори не си направи труда да почука, но колегата му работеше на отворена врата и сам си беше виновен, ако някой влезеше при него, без да чука.
– Да? – изгледа го Патрик учудено.
– Току-що ми се обади Лилиан Флорин.
– И? – подкани го Патрик с нарастващо любопитство.
– Чакай да чуеш новината. Лилиан твърди, че Кай се е нахвърлил да я бие.
– Шегуваш ли се? – възкликна Патрик и се извъртя със стола си така, че застана лице срещу лице с Йоста.
– Не, тя твърди, че преди малко е влязъл при нея и започнал да ѝ крещи, а когато се опитала да го изгони, той буквално ѝ налетял със стиснати юмруци.
– Та това е пълна лудост – недоверчиво произнесе Патрик.
Йоста сви рамене.
– Поне тя така казва. Обещах ѝ да отидем веднага.
Той демонстративно показа якето си.
– Разбира се – отвърна Патрик и скочи от стола, за да вземе от закачалката своето.
След двайсет минути те вече паркираха пред къщата на семейство Флорин. Лилиан им отвори при първото почукване и ги пусна в антрето. Едва бяха престъпили прага, когато тя започна да говори, енергично жестикулирайки.
– Вижте какво ми причини! – възкликна тя и им показа малко червено петно на бузата си, а после вдигна ръкава на пуловера, за да покаже петното и на ръката си.
– Ако не го арестувате за това, то...
Лилиан толкова се разлюти, че едва намираше думи от ярост.
Патрик успокояващо я докосна по здравата ръка.
– Обещавам ви, че ще проучим въпроса внимателно. Не беше зле да ви види лекар.
Лилиан поклати глава.
– Трябва ли? Той ме удари по лицето и ме хвана с всички сили за ръката, но нищо по-сериозно – призна тя с нежелание. – Но на вас сигурно за доказателство ще ви трябват снимки?
Лицето ѝ просветна за миг, преди Патрик да убие и тази надежда.
– Не, няма нужда. Достатъчно е това, което видяхме. Ще отидем да поговорим с Кай, за да решим какво да правим. Има ли на кого да се обадите?
– Да, приятелката ми Ева може да дойде при мен.
– Чудесно. Тогава е най-добре веднага да ѝ позвъните, да си направите кафе и да се опитате да се успокоите. Всичко ще се нареди.
Патрик говореше така, че тя да се отнася с доверие към него, но нещо в театралното ѝ поведение го отблъскваше. Нещо не бе наред.
– Може би трябва да подам официално оплакване? Да попълня някакви документи и така нататък? – попита Лилиан обнадеждена.