Агнес постепенно започна да осъзнава, че в живота ѝ назряват неприятни промени.
Леко почукване по вратата го накара да вдигне глава. Не очакваше пациенти и беше зает с подреждането на купчината насъбрали се документи. Никлас ядосано вдигна вежди.
– Да?
Хладният му тон очевидно разколеба неочаквания гост от другата страна на вратата. Поне за миг. След това дръжката се измести надолу и вратата бавно се отвори.
– Преча ли?
Гласът беше плах и тих, какъвто се бе запазил в паметта му, и раздразнението му веднага се изпари.
– Мамо?
Никлас скочи от стола и замря, учудено гледайки към вратата, на прага на която стоеше дребна женица и все още се колебаеше дали да влезе... Тя винаги бе пробуждала у него покровителствено чувство и сега му се прииска да се затича към нея и да я прегърне. Но той знаеше, че годините бяха отучили майка му от бурни емоции и това само ще я смути, затова се възпря и изчака тя да поеме инициативата.
– Може ли да вляза? Сигурно си зает?
Жената хвърли бърз поглед към купчината документи и дори понечи да си тръгне.
– Не, не, изобщо не съм зает, влез.
Почувства се като ученик и набързо излезе иззад бюрото, за да ѝ поднесе стол. Майка му приседна внимателно на крайчеца и се огледа нервно наоколо. Досега не го беше виждала на работното му място и той се досети, че тя се чувства тук като чужда. Всъщност двамата не се бяха виждали много-много години и сегашната им среща сигурно беше за нея странна. Сякаш седемнайсетгодишното ѝ момче изведнъж се бе превърнало във възрастен мъж. Тази мисъл го изпълни с яд. Какво ли не бяха принудени да изтърпят двамата, майка и син, заради проклетия старец. Той, за щастие, успя да се освободи от властта му, но с болка забеляза, че годините бяха оставили дълбоки следи по нейното лице. Същото уморено, смирено изражение, познато му още от времето, преди да напусне дома им, но тогава бръчките ѝ бяха далеч по-малко.
Никлас премести един стол и седна близо до нея. Изчака я да започне. Изглежда, сама не знаеше какво да каже. След като помълча, най-накрая събра смелост и проговори:
– Толкова съжалявам за момиченцето, Никлас.
Устните ѝ отново онемяха, а синът ѝ намери сили само да кимне.
– Не я познавах... но толкова ми се искаше.
Гласът ѝ леко трепереше от потиснати емоции. Кой знае какво ѝ костваше да се реши да дойде тук. Сигурно за първи път през живота си се опълчваше на баща му.
– Тя беше чудесно дете – каза той със сподавен от плач глас, но очите му останаха сухи. През последните дни толкова много бе плакал, че не му останаха сълзи. – Имаше твоите очи. А чия беше рижата коса, не знаем.
– Баба ми по бащина линия имаше прекрасна рижа коса. Сигурно от нея – жената се поколеба за миг, преди да изрече името на детето, – Сара я е наследила.
Аста седеше, устремила поглед в сключените си в скута ръце.
– От време на време ги виждах. Нея и момченцето. Срещах съпругата ти, докато ги разхождаше. Но никога не се приближих. Само се споглеждахме за миг. Сега съжалявам, че поне веднъж не се спрях да поговорим. Тя знаеше ли, че тук живее баба ѝ?
– Да, често ѝ разказвах за теб. Знаеше как се казваш, показвахме ѝ снимки. Малкото, които успях да взема...
Никлас не довърши изречението. Нито той, нито тя смееха да засегнат болезнената тема за семейния разрив.
– Верни ли са слуховете? – Аста за първи път погледна сина си в очите. – Наистина ли има виновен за смъртта ѝ?
Никлас се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му. Толкова много неща искаше да ѝ разкаже, толкова много тайни му тежаха на сърцето. Така му се искаше да ги стовари в нозете ѝ, но не можеше. Бяха изминали твърде много години.
Очите му отново плувнаха в сълзи, които се търкулнаха надолу по лицето. Той не посмя да погледне майка си, но чувствата ѝ надвиха страха и забраните и в следващия миг ръцете ѝ обвиха шията му. Тя бе толкова дребна, а той толкова едър, но изведнъж всичко се преобърна.
– Да, миличък, да.
Ръцете ѝ започнаха да галят гърба му и му се стори, че часовникът на времето запрепуска назад и го върна обратно в детството. В майчината прегръдка е толкова спокойно. Усещаше топлия ѝ дъх и чуваше изпълнения с обич глас, който му нашепва, че всичко ще се оправи. Под леглото му, разбира се, няма никакви чудовища, те са само плод на въображението му и ако ги прогони, те веднага ще изчезнат. Този път обаче чудовищата не искаха да си отиват.