– Татко знае ли? – прошепна Никлас на рамото ѝ.
Просто не можа да се сдържи да не зададе този въп-рос. Веднага усети как майка му трепна и се отдръпна. Магията изчезна. Отново я видя пред себе си – сива, съсухрена старица, която за пореден път избра баща му дори в този кошмарен миг, когато повече от всякога се нуждаеше от нея. Чувствата му бяха раздвоени. Обичаше майка си и винаги усещаше липсата ѝ в сърцето си, но същевременно го изпълваше горчивина и презрение за това, че го бе предала.
– Не знае, че съм тук – отвърна тя кратко, а Никлас разб-ра, че майка му мислено вече си е тръгнала.
Но той искаше да я задържи поне още малко и знаеше как да го стори.
– Искаш ли да видиш снимка на децата? – попита той нежно.
Приближи се до бюрото и издърпа най-горното чекмедже. Извади албум и ѝ го подаде, като се стараеше да не го поглежда. Все още не беше готов за това.
Аста внимателно започна да прелиства страниците, като се усмихваше тъжно на всяка нова снимка. Изведнъж осъзна какво бе изгубила.
– Колко са красиви! – изрече тя с майчинска гордост, примесена с мъка от безвъзвратната загуба на едно от дечицата.
– Виждам, че си взел фамилията на жена си? – предпазливо попита майка му и стисна здраво албума.
– Да – отвърна Никлас и погледът му се зарея в далечината. – Не исках да нося неговата фамилия.
Тя само кимна с тъга.
– Наистина ли трябваше да се върнеш на работа толкова скоро? – добави тя притеснено и се загледа в седналия зад бюрото си син.
Никлас разлистваше разсеяно папките пред себе си и едва преглъщаше бликналите сълзи.
– Това е единственият начин да оцелея – отбеляза той.
Майка му се задоволи с това обяснение, но тревогата в погледа ѝ се засили.
– Не забравяй живите – добави тя кротко и поръси още сол в кървящата рана в душата му.
Беше раздвоен. Един глас му нашепваше да се върне вкъщи при Шарлот и Албин, а друг го убеждаваше да се отдаде на работа и да избяга от болката, която намаляваше в самотата. Най-много го плашеше мисълта, че лицето на Шарлот като огледало ще отрази вината му, затова инстинктът за бягство успя да победи. Искаше му се да сподели всичко това с майка си, да положи глава в скута ѝ като малко дете, да чуе успокоителните ѝ думи. Мигът така и отлетя, а тя върна албума на бюрото му и тръгна към вратата.
– Мамо?
Аста се обърна.
Никлас ѝ подаде албума.
– Вземи го, вкъщи имаме други снимки.
Майка му се поколеба, но го пое като нещо скъпоценно и крехко и го прибра внимателно в чантата си.
– Скрий го добре – добави синът ѝ с кисела усмивка, но тя вече беше затворила вратата след себе си.
Момчето лежеше, вперило очи в тавана, и риташе по стената. Умът му не побираше защо стана така. Защо това се случи с него? И защо не им се опълчи, докато все още беше възможно?
Плакатите по стените му напомняха какъв искаше да бъде. Обикновено тези супергерои го мотивираха да се бори, да полага още повече усилия, но днес пробуждаха в сърцето му само гняв. Те никога не биха се примирили с подобно нещо. Веднага биха отказали. Биха постъпили както трябва. Затова си бяха заслужили място на плакатите. Затова бяха герои. А той е един обикновен скапаняк и такъв ще си остане винаги. Точно както му беше казал Рюне. Когато му го каза, не искаше да му повярва. Заканваше се да му докаже, че греши. Че и той е герой. Щеше да го накара да съжалява за думите си. Да съжалява за всичките обидни думи. За унижението. Тогава той щеше да има последната дума, а Рюне щеше да падне на колене и да го моли за минута внимание.
Най-ужасното беше, че отначало дори харесваше Рюне. Когато майка му го доведе вкъщи за първи път, стори му се суперготин. Караше стара кола, а приятелите му се возеха на мотоциклети и дори понякога го вземаха със себе си. След това обаче двамата с майка му се ожениха и всичко отиде по дяволите. Изведнъж се превърнаха в същински средностатистически шведи с къща, волво и една проклета каравана. Приятелите с мотори изчезнаха, а майка му и Рюне започнаха да си общуват със средностатистическите им съседи и всяка събота ходеха по семейни вечери, но само двамата. И разбира се, веднага им се прииска да си направят бебе. Чу Рюне да говори за това с едни от скучните им съседи. Щели да си направят свое собствено бебе. После добави как всъщност обичал Себастиан, но това не било същото, като да имаш своя плът и кръв. Понеже бебето така и не се появяваше, Рюне все повече се настройваше срещу Себастиан. Изкарваше целия си яд върху него. Сякаш той бе виновен, че майка му така и не успя да зачене. А после, когато майка му преди две години почина от рак, стана още по-лошо. Рюне трябваше да се грижи за чуждото хлапе и непрекъснато му го натякваше. Колко благодарен трябва да е Себастиан, че не го е захвърлил след смъртта на майка му в някой от онези ужасни домове за сираци и че продължава да се грижи за него като за собствен син. Понякога Себастиан си мислеше, че ако Рюне така си представя отглеждането на деца, добре, че те с майка му не си родиха дете. Добре, че си остана бездетен.