Не че го биеше или нещо подобно. Никой средностатистически швед като Рюне не би си позволил да удари дете. Но по-добре да го биеше. Поне щеше да има основателна причина да го мрази. А така беше подложен на постоянен тормоз, който не оставяше видими следи по тялото му.
Докато лежеше вперил поглед в тавана, изведнъж осъзна защо всъщност се е озовал в сегашното си положение. Себастиан въпреки всичко обичаше доведения си баща. Друг баща не беше имал и през целия си живот се стараеше да му угоди, за да заслужи обичта му. Затова сега бе затънал до гуша в калта. Разбираше го. Не беше глупав. Но какво, като е толкова умен? Нямаше измъкване.
– Какво, по дяволите, говорите?
Лицето на Кай почервеня като домат и той понечи отново да се втурне към съседската къща.
Патрик му препречи пътя и успокоително вдигна ръце.
– Не може ли да поговорим нормално?
Кай остана глух за думите на полицая, сякаш яростта му заглушаваше всички сигнали от външния свят като своеобразен филтър. Патрик и Йоста се спогледаха: сега можеха да си представят как напада Лилиан. Но не биваше да се поддават на първото впечатление и да правят прибързани заключения, преди да изслушат и версията на Кай.
След няколко секунди думите на Патрик достигнаха до съзнанието на Кай, той се обърна ядосан и влезе в къщата, очевидно очаквайки полицаите да го последват. Те се събуха в антрето и тръгнаха след него. Когато влязоха в кухнята, завариха Кай да ги чака облегнат на кухненския плот със скръстени ръце на гърдите. Вдигна едната си ръка за миг, колкото да им даде знак да седнат, но самият той явно възнамеряваше да остане прав.
– Е, какво ви е наговорила вещицата отново? Да не би да твърди, че съм я ударил? Така ли е?
Лицето му отново пламна и Патрик дори се уплаши да не го докарат до сърдечен удар.
– Да, получихме оплакване, че е станала жертва на побой – спокойно потвърди Йоста, изпреварвайки Патрик.
– Значи, наистина е подала жалба срещу мен, вещица такава! – изръмжа Кай, а по посивелите му слепоочия избиха капчици пот.
– Лилиан още не е подала писмено оплакване – добави Патрик. – Искахме първо да поговорим с вас на спокойствие, за да изясним какво се е случило. – Погледна в бележника си и продължи: – Значи, преди около час сте влезли в дома на Лилиан Флорин?
– Исках само да разбера откъде накъде ме обвинява в смъртта на детето им. Какви ли не мръсотии ми е правила през годините, но това минава всякакви граници...
По челото му избиха едри капки пот и той замълча, задъхвайки се от злоба.
– Значи, сте влезли, без да чукате? – попита Йоста, също притеснен за състоянието на Кай.
– Да, и какво от това! Ако бях почукал, тя нямаше да ме пусне. Трябваше да улуча момент да я притисна до стената. За да я попитам какви ги върши.
За първи път в гласа му се прокрадна нотка на безпокойство.
– И какво стана по-нататък?
Патрик слушаше и записваше думите му в бележника.
– Нищо повече! Наистина, наругах я, няма да отричам. Накрая ми каза да се махам от къщата ѝ и аз си тръгнах. Така или иначе, вече бях казал каквото мисля.
– Значи, не сте я удряли?
– Не че не ми се искаше да я цапардосам по голямата уста, но не съм толкова глупав!
– Това означава ли, че не сте я удряли? – уточни Патрик.
– Да, точно това означава – отсече Кай троснато. – С пръст не съм я докоснал, и ако твърди друго, то лъже. Което всъщност не би ме изненадало.
Сега гласът му вече звучеше наистина тревожно.
– Може ли някой да потвърди думите ви? – попита Йоста.
– Не. Там нямаше никой. Видях сутринта Никлас да заминава на работа, а и изчаках Шарлот да изведе малкото на разходка.
Кай изтри изпотеното си чело с ръка и я избърса в панталоните си.
– Тогава разполагаме само с вашата дума срещу нейната – продължи Патрик. – А Лилиан има следи от побой.