Албин се размърда неспокойно в количката и Шарлот го взе на ръце. Детето се огледа сънено наоколо и трепна, когато майка му почука на вратата. Отвори ѝ непозната жена на средна възраст.
– Здравейте! – промълви Шарлот неуверено, но в следващия миг се досети, че това трябва да е майката на Патрик.
В съзнанието ѝ изплува някакъв смътен спомен от времето преди смъртта на Сара, явно Ерика ѝ бе споменала за това посещение.
– Здравейте! Предполагам, че търсите Ерика – поздрави я майката на Патрик и отстъпи настрани, за да я пусне да влезе.
– Будна ли е? – попита Шарлот внимателно.
– Да, храни Мая, вече не знам за кой път. Изобщо не мога да разбера мисленето на модерните майки. По мое време кърмехме децата си на всеки четвърти час и не по-рано. И както виждате, всички оцеляха.
Майката на Патрик продължи да мърмори, а Шарлот я следваше нервно. След като през последните дни всички около нея ходеха буквално на пръсти, сега ѝ се стори някак странно, че тази жена ѝ говори с нормален тон. После забеляза, че свекървата на Ерика се досети кой стои пред нея и се сепна. Хвана се с ръка за устата и каза:
– Извинявайте, не разбрах, че сте вие.
Шарлот не знаеше какво да отговори. Само притисна Албин още по-силно.
– Наистина, съчувствам ви...
Свекървата на Ерика пристъпваше неловко от крак на крак, без да може да скрие неудобството си.
„Така ли ще е от сега нататък?“ – замисли се младата жена. Хората ще започнат да странят от нея като от чумава, да шушукат зад гърба ѝ и да я сочат с пръст, без да смеят да я погледнат в очите. „Ето я жената, чиято дъщеря убиха.“ Може би просто не знаеха как да се държат или се поддаваха на страха, че трагедиите са като зараза, която може да споходи и техния дом, ако се приближат до нея.
– Шарлот? – откъм дневната се чу гласът на Ерика и възрастната жена с облекчение се отдалечи.
Шарлот тръгна бавно и несигурно към приятелката си, която седеше на фотьойла и кърмеше Мая. Тази сцена ѝ се стори позната и в същото време толкова далечна. Колко пъти през последните месеци заварваше приятелката си на същото място, в същата поза. Споменът за Сара отново изплува в съзнанието ѝ. Последния път беше тук с нея в неделя. Представи си я как подскача върху белия диван и дългата ѝ рижа коса се развява. Спомни си, че дори ѝ направи забележка за такава дреболия. Какво щеше да стане, ако размести възглавниците? Шарлот се олюля и Ерика тутакси скочи да ѝ помогне да седне на съседния фотьойл. Мая се разплака възмутено, че така грубо са ѝ отнели гърдата на майка ѝ, но Ерика пренебрегна протес-тите ѝ и я сложи бързо в детското столче.
Двете жени се прегърнаха, а Шарлот най-накрая успя да произнесе въпроса, който я гризеше подсъзнателно от понеделник, когато полицаите дойдоха да ѝ съобщят за смъртта на дъщеря ѝ.
– Защо не можаха веднага да се свържат с Никлас?
Глава 4
Стрьомстад, 1924
Андерш току-що бе довършил пиедестала, когато го извика майсторът. Той се намръщи и въздъхна, мразеше да го прекъсват. Но трябваше да се подчини. Внимателно прибра инструментите в дървената кутия до гранитния блок и тръгна да разбере защо го викат.
Пълничкият мъж нервно сучеше мустаците си.
– Какви си ги забъркал, Андершон? – попита той с полушеговит, полузагрижен тон.
– Аз? За какво става дума? – учуди се Андерш, свали ръкавиците си и погледна озадачено майстора.
– Обадиха се от администрацията да отидеш там. Веднага.
„По дяволите“, изруга Андерш наум. Да не би в последния момент да са решили да променят нещо в статуята. Да им се не види на тези архитекти или „творци“, или както там ги наричат, седят си спокойно по кабинетите, променят скиците и си въобразяват, че каменоделците могат да нанесат промените със същата лекота. Не могат да разберат, че той бе избрал камъка според първоначалния им чертеж и още в самото начало бе набелязал къде точно да забива клиновете. С всяка нова промяна в скиците рискът камъкът да се пропука нарастваше все повече. Тогава целият му труд щеше да отиде на вятъра.
Андерш знаеше също, че няма смисъл да протестира. Клиентът определя правилата, а за него той е роб без лице и име, от когото се очаква да свърши черната работа вместо архитектите.
– Добре, ще отида да видя какво искат – въздъхна Андерш.
– Едва ли става дума за голяма промяна – успокои го майсторът, който сякаш прочете мислите на каменоделеца и за първи път изрази съчувствие.
– То ще стане ясно – отбеляза Андерш и пое бавно надолу.