Смъртта го привличаше с невероятна сила. Мисълта за окончателния край непрестанно изплуваше в съзнанието му по най-различни начини. Най-много обичаше да работи върху компютърни игри, в които имаше много смърт. Смърт и кръв.
Понякога дори обмисляше да се самоубие. Не че не му се живееше, просто искаше да разбере какво е усещането да напуснеш този свят. Преди говореше с родителите си за това. Каза им направо, че възнамерява да сложи край на живота си. Искаше да ги уведоми, но след като видя реакцията им, реши да запази подобни мисли за себе си. Признанието му предизвика паника, зачестиха посещенията при психолог, а майка му започна да го наблюдава денонощно. За негово най-голямо недоволство.
Не можеше да проумее защо хората толкова се страхуват от смъртта. Щом ставаше дума за нея, попадаха в плен на странните си чувства. Наистина не го разбираше. Изобщо не му беше ясно защо. Смъртта е просто някакъв начин на съществуване като живота, защо тогава едното да е по-хубаво от другото?
Най-много му се искаше да присъства на аутопсията на момичето. Да наблюдава отстрани. Да види от какво толкова се страхуват всички. Може би отговорът се криеше във вътрешността на тялото. Или можеше да го прочете на лицата на хората, които го отваряха.
Понякога сънуваше, че се намира в моргата, лежащ съвсем гол на студена метална маса. В съня си дори успяваше да види как проблясва скалпелът, преди да се плъзне по кожата на гърдите му.
Пазеше тези свои сънища в тайна. Иначе като нищо ще го сметнат за напълно луд и освен етикета на ненормален, с който вече беше свикнал, ще му прикачат и този.
Морган отново се надвеси над компютъра. Наслаждаваше се на спокойствието и тишината. Наистина се радваше, че я няма.
Лилиан им отвори още преди да успеят да почукат. Патрик предположи, че през цялото време ги е следила през прозореца. В коридора имаше чифт чужди обувки. Явно приятелката ѝ Ева беше дошла да ѝ окаже морална подкрепа.
– Е? – попита Лилиан. – Какво каза в своя защита? Може ли вече да направим официалното оплакване, за да го арестувате?
Патрик си пое дълбоко дъх.
– Първо бихме искали да поговорим със съпруга ви. Все още има някои неясноти.
По лицето ѝ пробяга мимолетна несигурност, но тя бързо успя да се овладее и отново придоби войнствено изражение.
– Дума да не става. Стиг е болен и си почива горе. Не мога да ви позволя да го безпокоите.
Гласът ѝ прозвуча някак напрегнато и притеснено. Патрик се досети – и Лилиан бе пропуснала, че мъжът ѝ е потенциален свидетел. Затова беше още по-важно да поговорят с него.
– За жалост, нямаме избор. Със сигурност ще може да ни приеме за няколко минути – продължи Патрик властно и дори свали якето си, за да ѝ покаже, че предстоящият разговор е неизбежен.
Лилиан понечи да възрази, но Йоста я прекъсна остро.
– Ако не ни дадете възможност да говорим със Стиг, ще се наложи да повдигнем въпроса за възпрепятстване на разследването. А това е доста сериозно.
Патрик се усъмни дали Йоста има достатъчно основания за подобна заплаха, но тя очевидно постигна желания ефект, защото Лилиан пристъпи сърдито към стълбите и ги поведе нагоре към втория етаж. Искаше дори да ги последва в стаята, но Йоста я спря решително за рамото.
– Ще се оправим и сами, благодаря.
– Но... – Лилиан запремигва, търсейки основателен довод, но накрая се видя принудена да отстъпи. – После да не кажете, че не съм ви предупредила. Стиг не се чувства добре и вие с вашите въпроси само ще влошите състоянието му...
Полицаите се качиха горе, без да ѝ обърнат внимание. Стаята за гости се намираше вляво. Лилиан бе оставила вратата отворена и те веднага откриха съпруга ѝ. Стиг лежеше в леглото, но беше буден и дори ги очакваше, обърнал лице към вратата. Откъм кухнята толкова добре се чуваше неспокойният глас на Лилиан, че без съмнение мъжът ги беше чул да се изкачват. Патрик влезе в стаята преди Йоста и едва не ахна. Стиг беше толкова отслабнал и изтощен, че напомняше скелет, покрит с одеяло. Лицето му беше съвсем изпито и посивяло, а побелялата му преждевременно коса го състаряваше още повече. В стаята беше задушно, чувстваше се дъхът на болест и Патрик трябваше да направи усилие, за да диша този въздух.
Той протегна нерешително ръка към Стиг да се представи и Йоста го последва. Огледаха се къде да седнат в миниатюрната стаичка. Не беше удобно да се извисяват над лежащия в леглото Стиг. Вдигайки ръката си със землист цвят, той им даде знак да се настанят на ръба на леглото.
– За жалост, не мога да ви предложа друго.
Гласът му беше дрезгав и слаб, а Патрик за пореден път се ужаси колко зле изглежда болният. Странно е, че лежи вкъщи, а би трябвало да е в болница. Но това не беше негова работа, още повече че вкъщи имаше лекар.