Мисълта за сина ѝ я накара да смени темата.
– Виждал ли си Морган днес?
Кай неохотно отмести поглед от къщата на съседите и промърмори:
– Не, а трябваше ли? Той никога не излиза от бърлогата си.
– Да, но все пак можеше да се отбиеш и да му кажеш „здравей“. Да го попиташ как е.
Моника беше наясно, че мисълта ѝ е утопична, но продължаваше да се надява. Морган все пак беше и негов син.
– Защо да го правя? – изсумтя Кай. – Ако иска да си общуваме, може да дойде тук. – Съпругът ѝ се изправи. – Е, ще има ли накрая нещо за ядене?
Моника също стана и започна да сервира масата. Преди няколко години сигурно би си помислила, че и Кай може да приготви нещо, така и така си е вкъщи. Сега дори и това не ѝ минаваше през ума. Всичко беше както преди и така щеше да си остане.
Фелбака, 1924
По време на пътуването до Фелбака не си размениха нито дума. След дългите нощи, изпълнени с милувки и шепот, сега нямаха какво да си кажат. Седяха като оловни войничета, втренчени в празното пространство, потънали в мислите си.
Агнес имаше чувството, че целият ѝ свят се е срутил. Нима довчера не се събуждаше в голямото си легло, в собствената си стая, в разкошната им къща, където беше живяла цял живот? Как можеше сега да седи във влака, с една чанта в скута си, по пътя към един живот, изпълнен с мизерия, редом с човека, с когото вече не би искала да има нищо общо. Не искаше дори да го погледне. Андерш сложи веднъж ръка върху нейната, опитвайки се да я успокои, но тя го отблъсна с такова отвращение, че сигурно повече нямаше да изпита подобно желание.
След няколко часа пристигнаха при бараката, в която се помещаваше бъдещият им дом. Агнес не се реши веднага да слезе от колата. Продължи да седи като вкаменена. Чувстваше се отвратена от заобикалящата я мръсотия и гюрултията на кирливите сополанковци, стекли се да позяпат колата. Не, това не беше живот за нея! За миг се изкуши да помоли кочияша да я върне на гарата, но разбираше, че това е невъзможно. Къде щеше да отиде? Баща ѝ даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с нея, а мисълта да намери някаква работа не би я споходила, даже да не беше бременна. Пред нея криволичеше един-единствен път, който водеше към мръсната мизерна къща.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но Агнес се осмели все пак да слезе от колата. Кракът ѝ затъна в калта, а устните ѝ се изкривиха в тъжна усмивка. На всичкото отгоре носеше красивите червени обувки с изрязани пръсти. Усети как калната вода се процежда през чорапите. С крайчеца на очите си забеляза как се раздвижиха пердетата на прозорците наоколо – очевидно любопитните ѝ съседи искаха да се насладят на спектакъла. Агнес вдигна глава. Нека зяпат, докато очите им окапят. Изобщо не се интересуваше какво мислят за нея. Прости кокошки, които сигурно никога не бяха виждали истинска дама. Нищо, тя едва ли ще остане дълго тук. Все ще намери начин да се измъкне от калта. Нямаше ситуация, от която да не може да се измъкне, къде с лъжи, къде с чар.
Агнес хвана решително чантата си и закуцука към бараката.
По време на сутрешната почивка Патрик и Йоста разказаха на Мартин и Аника за събитията от предишния ден. Ернст рядко се появяваше преди девет сутринта, а Мелберг смяташе, че е под достойнството му на началник да пие кафе с тях, и закусваше сам в кабинета си.
– Нима не разбира, че сама си вреди – учуди се Аника. – Би трябвало да иска да хванете убиеца, вместо да ви занимава с подобни глупости.
Думите ѝ прозвучаха като ехо на разговора им от вчерашния ден.
Патрик само поклати глава.
– Да, и аз се чудя дали става дума за някакъв егоизъм, или просто е откачена. Надявам се, че повече няма да се повтори, защото вчера здравата я стреснахме. Появи ли се нещо, на което да се опрем?
Никой не отговори. В делото явно липсваха доказателства и улики.
– Кога очакваме резултатите от криминалната лаборатория в Стокхолм? – наруши Аника тежката тишина.
– В понеделник – отвърна Патрик кратко.
– Свалени ли са подозренията от семейството?
Йоста отпи поредната глътка и въпросително огледа всички.
Патрик изведнъж си спомни странната реакция на Ерика, когато спомена за алибито на роднините. Нещо не му даваше мира, но не можеше да разбере какво го тревожи.
– Не, разбира се. Роднините винаги остават сред подозираните – обясни той. – Но в момента не разполагаме с нищо конкретно в тази насока.