– С Жанет Линд.
– Продавачката от магазина за подаръци в Галербакен? – уточни Патрик, а в паметта му изплува смътен образ на дребна, пълничка, тъмнокоса жена.
– Да. Това е Жанет. Ние... – той отново се поколеба. – Ние се срещаме от известно време.
– От колко време?
– Няколко месеца. Около три.
– Как успявате? – попита Патрик с искрен интерес.
Не можеше да разбере как хората намират време за изневери. И как се осмеляват, особено в такова малко градче като Фелбака, където стигаше някой да си остави колата за пет минути пред чужда къща, и мълвата веднага плъзваше.
– Понякога в обедната почивка, понякога казвах вкъщи, че ще закъснея. Друг път се извинявах със спешно посещение в дома на някой болен.
Патрик едва потискаше желанието си да го зашлеви, но в работата му нямаше място за емоционални изблици. Те бяха дошли тук, за да потвърдят алибито му.
– Значи, в понеделник взехте няколко часа почивка, за да се срещнете с... Жанет.
– Да – отвърна Никлас с пресипнал глас. – Казах, че след дълго отлагане ще посетя някои пациенти по домовете, но ако изникне нещо спешно, могат да ме намерят на мобилния.
– Но ние не можахме да се свържем. Опитахме се няколко пъти да позвъним чрез сестрата, но вие не отговаряхте.
– Забравих да го заредя. Батерията беше паднала, но аз не съм забелязал.
– В колко часа излязохте от кабинета си, за да се срещнете с любовницата си?
Последната дума подейства на Никлас така, сякаш някой го шибна по лицето, но той не възрази, а само разроши с пръсти косата си и каза уморено:
– Малко след девет и половина. От осем до девет имах час за телефонни консултации, а след това около половин час попълвах документи. Така че сигурно е било между девет и половина и десет без двайсет.
– А ние успяхме да се свържем с вас малко след един. Тогава ли се върнахте в поликлиниката?
Патрик се стараеше да говори спокойно, но не можеше да прогони мисълта, че Никлас е лежал в леглото с любовницата си, докато дъщеря му се е носела мъртва в морето. Откъдето и да го погледнеше човек, постъпката на Никлас Клинга беше отвратителна.
– Да, така е. Приемът на пациенти започваше в един, затова се върнах в един без петнайсет.
– Нали разбирате, че за да потвърдим думите ви, ще трябва да разговаряме с Жанет?
Никлас кимна покорно и отново повтори молбата си.
– Постарайте се да не намесвате Шарлот, това окончателно ще я съсипе.
„Трябваше да се замислиш по-рано“, помисли си Пат-рик, но реши да си замълчи. Никлас вероятно и сам си го бе повтарял през последните няколко дни.
Фелбака, 1924
Времето, когато изпитваше истинско удовлетворение и радост от работата си, му приличаше на отдавна преминал сън. Тежкият труд уби и последните остатъци от ентусиазъм и Андерш продължаваше да върши работата си механично. Капризите на Агнес нямаха край. Тя не се оправяше и с парите за разлика от жените на другите каменоделци, които намираха начин да свържат двата края, въпреки че хранеха многобройна челяд. Колкото и да спечелеше, всичко изтичаше като вода през пръстите ѝ и често му се налагаше да отива гладен на работа, защото не оставаха пари за насъщния. Въпреки това продължаваше да носи вкъщи всичко до последния грош, което не беше обичайно в работническите семейства. Покерът бе любимото развлечение на каменоделците. Играеха и вечер, и през почивните дни, и мъжете често се прибираха при жените си с унили физиономии и празни джобове. Жените отдавна се бяха примирили с този порок, а горчивината браздеше дълбоки бръчки по лицата им.
Сега и Андерш добре познаваше това чувство. Животът с Агнес, който доскоро изглеждаше прекрасна мечта, се оказа живо наказание. Единствената му вина беше, че я обича и я дари с дете, ала съдбата го наказваше така, сякаш бе извършил смъртен грях. Дори мисълта за бъдещата им рожба не можеше да го зарадва. Бременността ѝ се оказа доста тежка, а сега, когато краят вече наближаваше, стана още по-зле. От самото начало тя се оплакваше, че цялото тяло я боли, и отказваше да върши домакинската работа. Това означаваше, че той не само се трепеше от сутрин до вечер в каменоломната, но изпълняваше и задълженията на жена си. Тежеше му и отношението на останалите каменоделци, които ту му се присмиваха, ту го съжаляваха, че върши женската работа. Но той обикновено се чувстваше толкова преуморен, че нямаше сили дори да се засегне от думите им.
Въпреки всичко очакваше раждането на детето с нетърпение. Може би майчината обич ще накара Агнес да осъзнае, че светът не се върти около нея. Бъдещата им рожба веднага ще стане център на цялото им внимание и тя със сигурност ще се промени от тези нови преживявания. Андерш все още не можеше да повярва, че семейният им живот няма да потръгне. За него мъжката дума беше закон. И щом са сключили брачен съюз, нямат право да се разделят, колкото и да им е трудно.