Разбира се, той виждаше как живеят другите жени в бараката, които се съсипваха от работа, без да се вайкат. В тези мигове си мислеше, че съдбата е била несправедлива с него. Но в същото време съзнаваше, че сам се е поставил в това положение. Затова нямаше право да се оплаква.
Тръгна тежко по тясната пътечка към къщи. Днешният ден бе преминал също толкова монотонно както и миналите. Трябваше да изсича павета и го болеше рамото. Еднообразната работа натоварваше един-единствен мускул в тялото му. Стомахът му се свиваше от глад. Нямаше какво да си вземе за обяд. Добре, че съседът им Янсон се смили и му даде половината от сандвичите си, иначе трябваше да работи цял ден гладен. „Не – помисли си той. – От сега нататък сам ще разпределя заплатата си. Ще започне да пазарува, така или иначе, върши цялата домакинска работа. Самият той можеше да мине без храна, но нямаше да позволи детето му да гладува. Беше крайно време да въведе нови правила в домакинството.“
Андерш въздъхна и се спря, преди да отвори паянтовата врата и да влезе при жена си.
Зад стъклото на пропуска на дежурния Аника можеше да следи кой влиза и излиза. Днес беше спокойно. Всички с изключение на Мелберг бяха по задачи, а и никой от гражданите не се нуждаеше от спешна помощ. Но самата Аника беше затънала в работа. Оповестяването на случая в медиите предизвика много телефонни обаждания, но още не можеше да каже дали това ще помогне на следствието. Нито пък беше нейна работа. Просто записваше всички сигнали, включително името и телефонния номер на обаждащия се. След това щеше да предаде записите на водещия следовател, в случая на Патрик. Той щеше да стане щастлив получател на куп клюки и безпочвени обвинения, към което обикновено се свежда подобна информация.
Този случай събра повече обаждания от обикновено. Инцидентите с деца винаги предизвикваха силни емоции у хората, още повече че сега ставаше дума за убийство. За съжаление, получените сигнали създаваха доста непривлекателна картина на средностатистическото общество. Очевидно толерантното отношение към хомосексуалистите не бе успяло да се разпространи извън големите градове и много от обажданията бяха за подозрителни субекти, мъже с доказани или предполагаеми сексуални наклонности, различни от общоприетите. В повечето случаи аргументите им бяха до болка еднакви. Достатъчно беше някой да има по-особена професия и веднага го причисляваха към „един от онези перверзни типове“. Според жителите на малкото градче това стигаше, за да го обвинят в какви ли не грехове. Досега Аника получи множество сигнали за местния фризьор, за един от продавачите в цветарския магазин, за някакъв учител, който имал непростимата слабост към розовите ризи, и разбира се, за най-подозрителния от всички – един възпитател от детска градина. Аника получи общо десет обаждания по адрес на последния гореспоменат субект и ги отдели с въздишка. Понякога се чудеше дали в малките градчета времето не е спряло.
Следващото обаждане обаче се оказа по-различно. Жената на другия край на линията пожела да запази анонимност, но фактът, който съобщи на полицията, определено представляваше интерес. Аника се съсредоточи и записа внимателно всяка дума. Трябва да постави този сигнал на челно място. През тялото ѝ сякаш премина електрически ток, а нещо ѝ нашепна, че това ще изиграе решаваща роля за хода на следствието. Рядко ѝ се случваше да се окаже в центъра на събитията, които преобръщаха цялото разследване, и сега изпита удовлетворение. Може би беше преживяла точно такъв момент. Телефонът иззвъня отново. Още едно обаждане за продавача от магазина за цветя...
Арне мрачно подреди книгите с псалми по църковните пейки. Това задължение обикновено му носеше искрена радост, но не и днес. Поредната модерна измишльотина! Църковна служба в петък вечерта с музика, далеч не богоугодна. Весели и игриви трели – същинско богохулство! В черквата може да звучи музика само по време на неделната служба и при това главно псалми. В днешно време свирят какво ли не, а богомолците дори аплодират. Добре поне, че не бяха стигнали до такова безобразие като в Стрьомстад, където местният свещеник канеше ту един, ту друг популярен изпълнител. Тази вечер щяха да свирят само учениците от местното музикално училище, а не някои от онези стокхолмски нехранимайковци, които обикаляха страната с лекомислените си песнички, изпълнявани еднакво весело и в храма божи, и пред пияниците по парковете.