Все пак ще изпълнят няколко псалма, а Арне внимателно закачи номерата им на таблото вдясно от хора и отстъпи леко назад, за да се увери още веднъж, че всичко е наред. За него беше въпрос на чест всичко да е изрядно до последната подробност.
Ех, де да можеше да въведе подобен ред и сред хората. Светът щеше да е толкова по-добър. Ако поне понякога се вслушваха в думите му, вместо да измислят куп щуротии. Всичко е описано в Библията. До последния детайл, само трябва да се насилят да я прочетат.
Огорчението, че не успя да стане свещеник, отново обзе душата му. Арне се огледа внимателно наоколо и като се увери, че е съвсем сам, отвори вратата, която водеше към олтара, и тържествено пристъпи напред. Вдигна поглед към изтерзаното и покрито с рани тяло на Исус, разпънато на кръста. Това бе смисълът на живота му. Да склони глава пред кървящите рани и трънения венец на главата на Исус. Арне се обърна и огледа празните църковни пейки. Представи си как се изпълват с хора – неговото паство. Вдигна несигурно ръце, а колебливият му глас отекна наоколо:
– Нека божията светлина освети пътя ви.
Видя, как думите му проникват в душите на хората. Как те отварят сърцата си за благословията му и го гледат със светнали лица. Арне свали бавно ръце и погледна към амвона. Никога преди не би посмял да се изкачи на него, но днес имаше чувството, че Светият дух го изпълни със сили. Ако баща му не бе застанал на пътя му, днес би се изправил там, извисен над главите на миряните, да проповядва словото божие.
Арне направи няколко крачки към амвона, но в мига, в който стъпи на първото стъпало, чу тежката църковна врата да се отваря. Отдръпна крака си и се върна към задълженията си на клисар. Горчивината гореше гърдите му като сяра.
Магазинът за подаръци работеше само през лятото и по големите празници, затова решиха да потърсят Жанет на другото ѝ работно място, където тя прекарваше останалите девет месеца от годината. Беше сервитьорка в един от малките обедни ресторанти в Гребестад. Щом прекрачиха прага, Патрик усети как коремът му закъркори от глад. Още беше много рано и заведението беше празно. Една млада жена подреждаше масите за обяд.
– Жанет Линд?
Тя вдигна глава и кимна.
– Да, аз съм.
– Патрик Хедстрьом и Ернст Лундгрен. Ние сме от полицията в Танумсхеде. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
Жанет кимна и сведе поглед. Трябваше да е съвсем заб-лудена, за да не разбере за какво са дошли.
– Искате ли кафе? – попита тя и двамата кимнаха зарадвани.
Патрик успя да я разгледа, докато тя отиваше към кафеварката. Жените от този тип му бяха добре познати. Дребничка, тъмнокоса и леко закръглена. С големи кафяви очи и буйна коса до раменете. Със сигурност е била най-красивата в класа, ако не и във випуска, радваща се на популярност и винаги до някое от по-големите готини момчета. Последният учебен ден слагаше край на бляскавите успехи на тези момичета, но те обикновено не напускаха родния си край, където все още хората помнеха звездното им минало. Беше им ясно, че не могат да се мерят с красавиците от големия град. Патрик прецени, че Жанет е доста по-млада от него, а следователно и от Никлас. Може би беше към двайсет и пет.
Сервира им кафето и тръсна леко косата си, преди да седне на масата при тях. Сигурно беше упражнявала този жест многократно пред огледалото в тийнейджърските си години. И Патрик не можеше да не признае, че го беше усвоила до съвършенство.
– Shoot, нали така обикновено казват в американските филми.
Жанет се усмихна кисело и с присвити очи погледна Патрик.
Той с нежелание си призна, че разбира Никлас. И той самият бе прекарал години наред в блянове по красавиците на випуска. Това не се забравя. Не че би имал шанс с някоя от тях: висок, кльощав и отличник на всичкото отгоре – вписваше се идеално в отбора на посредствените и само от разстояние можеше да се възхищава на яките момчета, които бягаха от часа по математика, за да изпушат по някоя и друга цигара. Сега познаваше повечето от тях – бяха му един вид клиентела, а изтрезвителят постепенно се превърна във втори дом за мнозина.
– Току-що разговаряхме с Никлас Клинга и... – Патрик се поколеба, – и той спомена името ви.
– Аха, така значи – възкликна Жанет, очевидно без да се смущава от обстоятелствата, при които е споменавано името ѝ.
Тя продължи да наблюдава Патрик спокойно, изчаквайки го да продължи.
– Да, той твърди, че сте били заедно в понеделник сут-ринта, вярно ли е?