Лилиан помъкна прахосмукачката нагоре по стълбите. Стиг искаше да ѝ купи друга, по-малка, но тя категорично отказа. Тази ѝ служеше вярно вече петнайсет години и все още беше като нова. Не може да се сравнява с модерните боклуци, които се разваляха на всеки три месеца. Но наистина беше и доста тежичка. Лилиан се изкачи задъхана до втория етаж. Стиг беше буден и се обърна към нея.
– Преуморяваш се – прошепна той.
– По-добре така, отколкото да седя със скръстени ръце.
Това беше обичайният им разговор. Стиг я молеше да не се преуморява, а тя му отвръщаше с някоя бодра реплика. Щеше да запее друга песен, ако Лилиан остави на другите да се грижат за чистотата. Без нея щяха да затънат в мръсотия. На всички им беше ясно, че тя поддържа огъня в домашното огнище. Биха могли поне понякога да проявят малко благодарност. Но вместо това непрекъснато ѝ мърморят да не се претоварва. Лилиан усети как старото, добре познато раздразнение се надига в гърдите ѝ. Влезе при Стиг и забеляза, че днес бе по-бледен от обикновено.
– Днес не изглеждаш много добре – каза тя и повдигна леко главата му, за да издърпа възглавницата. Поотупа я малко и отново я върна на мястото ѝ.
– Да, днес не ми е ден.
– Къде те боли най-много? – попита Лилиан и седна на ръба на леглото.
– Навсякъде – отвърна Стиг уморено и се опита да се усмихне.
– Не можеш ли да кажеш по-точно – попита раздразнено тя и го погледна изчаквателно.
Пръстите ѝ зашариха по одеялото му, разглаждайки гънките.
– Коремът – каза Стиг. – Болката ме яде отвътре, ту по-слабо, ту по-силно.
– Трябва довечера Никлас да те прегледа. Не можем да те оставим да лежиш така!
– Само не ме пращайте в болница – замоли се Стиг и дори замаха с ръце.
– Това зависи от Никлас, а не от теб – Лилиан отскуба две пухчета от одеялото и огледа внимателно стаята. – Къде е подносът със закуската?
Стиг посочи към пода. Лилиан се наведе, за да го види.
– Не си ял нищо – намръщи се недоволно тя.
– Не ми се ядеше.
– Ако не се храниш, никога няма да се оправиш. Ще сляза да ти приготвя доматена супа. Трябва да се подсилиш.
Стиг само кимна. Беше безсмислено да спори с нея, когато е в такова настроение.
Токчетата ѝ затропаха нервно надолу по стъпалата. Всичко беше на нейния гръб.
Когато Мартин и Йоста се върнаха в участъка, в стаичката на дежурния нямаше никого. Сигурно Аника беше излязла на обяд. Мартин видя на бюрото ѝ купчина бележки с нейния почерк: вероятно първите записи по сигналите на гражданите.
– Смяташ ли да обядваш? – попита Йоста.
– Не още. Може би към дванайсет?
– Дотогава ще пукна от глад, но не ми се яде сам.
– Значи, се разбрахме – промърмори Мартин и влезе в кабинета си. Докато пътуваха насам, му хрумна нещо. Отвори телефонния указател и намери нужния номер. – Търся Ева Нестлер – каза той на телефонистката, но линията беше заета и се наложи да чака.
Както обикновено, в слушалката прозвуча някаква елементарна мелодия, която след малко дори започна да му харесва. Мартин погледна часовника си: чакаше вече петнайсет минути. Реши да почака още пет и да се обади по-късно. Но в този миг от другата страна чу глас.
– Ева Нестлер.
– Здравейте, казвам се Мартин Молин. Не знам дали ме помните. Срещахме се преди няколко месеца във връзка с едно разследване за сексуален тормоз над дете. Обаждам ви се от полицейския участък на Танумсхеде – побърза да добави той.
– А, да. Вие работите заедно с Патрик Хедстрьом – спомни си Ева. – Точно така. Преди поддържах контакт с Патрик, но и с вас сме се срещали.
Последва кратко мълчание.
– С какво мога да ви помогна?
– Запозната ли сте със синдрома на Аспергер?
– Да, познавам тази диагноза.
– Имаме един човек... – започна Мартин, без да знае как да се изрази. Морган не беше заподозрян, по-скоро представляваше интерес за разследването. Замисли се и продължи: – В момента работим по един случай и ми е нужна повече информация за този синдром. Бихте ли могли да ми помогнете?
– Да вииидим – проточи Ева. – Ще ми трябва малко време да опресня знанията си. – Мартин чу как тя прелиства някакви страници, сигурно преглеждаше бележника си. – Днес си освободих един час след обедната почивка, за да си свърша някоя работа, но щом полицията има нужда... – Ева продължи да разлиства. – Иначе до вторник нямам нито една свободна минута.