— Но докато изпълнява задачата си — допълни най-накрая водещият, дърпайки се встрани от микрофона, за да направи място на Фред, — той, разбира се, не носи този костюм. Тогава е облечен като вас и мен, или по-скоро в така нареченото хипи-облекло, което носят представителите на различните субкултури, сред които той работи неуморно.
Водещият подкани с жест Фред да стане и да дойде при микрофона. Фред — или Робърт Арктър — вече беше присъствал шест пъти на подобни мероприятия и знаеше какво да каже и какво го очаква — куп идиотски въпроси и безпросветна глупост. Загуба на време плюс раздразнение и чувство за безсилие — всеки път беше така и ставаше все по-зле.
— Ако ме видите на улицата — каза той в микрофона, когато аплодисментите утихнаха, — бихте си казали: „Какъв пропаднал наркоман!“. Ще се почувствате отвратени и ще побързате да се отдалечите.
Настана тишина.
— Не изглеждам като вас — продължи той. — Не мога да си го позволя. От това зависи животът ми.
Всъщност той не изглеждаше чак толкова различно от тях. Във всеки случай се обличаше така, както обикновено се облича във всекидневния живот, независимо дали е на работа или не. Харесваше му да носи такива дрехи. Но това, което говореше сега, повече или по-малко беше написано от други хора и му беше предоставено с нареждането да го научи наизуст. Можеше да променя някои неща, но общо взето изнасяше стандартна реч. Представена преди няколко години от началника на участъка, с течение на времето тя се бе превърнала в един вид свещено писание.
Изчака докато шумът утихне.
— Нямам намерение да ви разказвам — започна той — с какво ми се налага да се занимавам като агент под прикритие, за преследването на наркодилърите и техните нелегални източници на дрога по улиците на нашите градове и из коридорите на нашите училища, тук, в окръг Ориндж. Искам да ви разкажа… — той направи пауза, както ги бяха учили в часовете по PR в академията — …за своите страхове.
Тези думи ги смаяха. Всички ококориха очи.
— Това, за което се боя денем и нощем — продължи той, — са нашите деца. Вашите деца и моите деца.
Отново направи пауза.
— Аз имам две — изрече той и сниши глас: — Малки, много малки.
После емоционално повиши тон:
— Но вече са достатъчно големи, за да бъдат зарибени, предвидливо зарибени, за да донесат полза на онези, които разрушават нашето общество.
Нова пауза.
— Засега ние не знаем — продължи той след малко, вече по-спокойно — кои точно са тези хора — или по-скоро зверове, — които преследват нашите деца, сякаш са в дивата джунгла в някоя друга страна, не в нашата. Ежедневно няколко милиона мъже и жени — или по-скоро същества, които някога са били мъже и жени — си инжектират, гълтат или пушат отрови, унищожаващи мозъка. Ние още не знаем имената на доставчиците на тези отрови, но в края на краищата ще ги узнаем, Бог ми е свидетел!
Глас от публиката:
— Ще ни паднат в ръцете!
Друг глас, не по-малко ентусиазиран:
— Ще изловим комунягите!
Бурни аплодисменти.
Робърт Арктър мълчеше. Гледаше ги, всички тези дебели порядъчни хора с техните костюми, вратовръзки и обувки, и си мислеше: „Субстанцията С не може да унищожи техните мозъци, те просто нямат мозъци“.
— Кажи как стоят нещата — се обади някакъв не толкова енергичен глас. Женски глас. Арктър потърси с поглед притежателката му и видя дама на средна възраст, не толкова дебела като останалите, с тревожно сключени ръце.
— Всеки ден — започна Фред или Робърт Арктър, или който и да беше той — тази болест взема жертви сред нас. В края на всеки изминал ден потича река от пари, но къде отива тя? Ние…
Той млъкна. За нищо на света не би могъл да довърши изречението, въпреки че го бе повтарял милион пъти, както в учебните зали, така и на предишните лекции, които бе изнасял.
Всички в залата замряха.
— Но работата не е само в парите — каза той. — Има и нещо друго. Вие самите виждате какво става.
Те не забелязваха разликата, въпреки че той беше зарязал предварително подготвената реч и се опитваше да говори самостоятелно, без помощта на PR-специалистите към управата на окръг Ориндж. „Пък и каква е разликата? — запита се той. — Какво, ако я има? Какво ги интересува тях? Порядъчните хора живеят в своите огромни апартаменти, охранявани от въоръжени гардове, готови да открият огън по всеки наркоман, който се опита да се прехвърли през оградата с празна калъфка за възглавница, за да открадне тяхното пиано и електронния им часовник, и самобръсначката, и стереоуредбата, за да ги продаде на безценица и да си купи дозата, без която може би ще умре от шока, който болката предизвиква. Но защо да мислиш за тези неща, ако живееш на сигурно място, в защитен с аларма и въоръжена охрана апартамент?“