„Сложи си епископска роба и митра — размишляваше той — и се разходи наоколо, и хората ще ти се кланят, и ще коленичат, и ще се опитват да целунат пръстена ти, ако не и задника ти, и много скоро ще бъдеш епископ. В известен смисъл. Какво е самоличността? Къде свършва законът? Никой не знае.“
Объркването на представите му относно това кой и какво е той, настъпи, когато полицаите започнаха да се заяждат с него. Докато си вървеше по улицата, пристигаше някой копой и започваше да кара бавно край тротоара по заплашителен начин, разглеждайки го най-подробно с напрегнат, проницателен, метален и празен поглед, а после, доста често, очевидно заради някаква прищявка, паркираше и го привикваше с жест.
— Добре, нека да видя паспорта ти — казваше полицаят, протягайки ръка. И тогава Арктър, Фред, или Бог знае кой, започваше да тършува в джоба за портфейла си, а ченгето му викаше:
— Някога бил ли си АРЕСТУВАН?
А понякога добавяше за разнообразие:
— ПРЕДИ?
Като че ли се канеше незабавно да го пъхне зад решетките.
— В какво ме обвинявате? — казваше обикновено той, ако изобщо кажеше нещо. Естествено, събираха се зяпачи. Повечето от тях предполагаха, че е бил пипнат да търгува с дрога на ъгъла. Усмихваха се неловко и чакаха да видят какво ще се случи, въпреки че някои от тях, обикновено латиноамериканците или черните, или тези, които се набиват на очи, изглеждаха ядосани. Но изглеждащите ядосани след малко започваха да осъзнават, че изглеждат ядосани и моментално придобиваха невъзмутим вид. Защото всички знаеха, че ако им личи, че са ядосани или че се чувстват неловко, ченгетата ще си помислят, че имат нещо за криене и моментално ще се заядат с тях.
Този път обаче никой не го обезпокои. Доста хора се набиваха на очи, той беше просто един от многото.
„Какво съм аз всъщност?“ — запита се той. За миг си пожела да е с калейдоскопния костюм — когато беше с него, се превръщаше в неясно петно и минувачите, всички хора по улиците можеха да го аплодират. Спомни си думите на водещия: „Нека чуем какво ще ни каже неясното петно“. Какъв начин имаше да бъде разпознат? Как, например, можеха да са сигурни, че това е правилното неясно петно, а не някое друго? То можеше да бъде нещо различно от Фред или някой друг Фред и те никога нямаше да узнаят дори дали Фред отваря устата си и говори. Не го знаят и никога не са го знаели. В костюма можеше например да бъде Ал и да твърди, че е Фред. Вътре би могъл да бъде всеки, възможно бе дори костюмът да е празен. Можеха да изпращат гласа до калейдоскопния костюм от полицейското управление на окръг Ориндж, направо от кабинета на шерифа. В този случай Фред би могъл да бъде някой, който по стечение на обстоятелствата се е озовал на бюрото на шерифа през този ден и чете на глас текста в микрофона. А може и да е комбинация от всички служители на бюрата си.
„Но мисля, че това, което казах накрая — помисли си той — дава отговор на въпроса. Това не беше някой от офиса. Всъщност момчетата от офиса искат да разговарят с мен по този повод.“
Той не очакваше с нетърпение този разговор, така че продължи да се размотава и да се бави, да се разхожда навсякъде и никъде. В Южна Калифорния няма голямо значение къде точно се разхождаш — навсякъде се виждат едни и същи заведения „Макдоналдс“, отново и отново, като кръгла лента, която се върти около теб, докато се опитваш да отидеш някъде. И когато най-накрая огладнееш и влезеш в някое заведение „Макдоналдс“ и си купиш хамбургер, това е същият хамбургер, който са ти продали предишния път и по-предишния път и така нататък, чак до преди да си се родил, и отгоре на всичко някакви лоши хора — лъжци — разправят, че хамбургерите били от пуешко месо.
Според тях самите, до момента „Макдоналдс“ бяха продали същия оригинален бургер петдесет милиарда пъти. Арктър се чудеше дали не е било на един и същ човек. Животът в Анахайм, щата Калифорния, беше затворен, безкрайно повтарящ се. Нищо не се променяше, градът само се разстилаше все по-надалече и по-надалече във вид на неоново тресавище. Приличаше на автоматична фабрика, пусната да работи много отдавна. „Как земята стана пластмасова — помисли си той, спомняйки си приказката «Как морето стана солено». — Някой ден ще бъде задължително всички ние да продаваме хамбургери «Макдоналдс», както и да ги купуваме. И ще ги продаваме вечно един на друг от нашите гостни стаи. По този начин дори няма да се налага да излизаме навън.“
Погледна часовника си. Два и половина. Време беше да телефонира на Дона. Тя твърдеше, че може му достави хиляда таблетки от Субстанцията С.