Влезе в телефонната кабина и набра номер.
Зън-зън-зън.
— Ало? — обади се Дона.
Всички телефонни разговори в света се подслушват. Или ако не се подслушват в момента, то поне се записват. Записите се съхраняват в електронен вид и средно веднъж на два дни се прослушват от служител, на когото не му се налага дори да излиза от кабинета си. Той само натиска един клавиш и след сигнала записът тръгва, като паузите се прескачат. Повечето разговори са безобидни. Служителят може да разпознае онези, които не са чак толкова безобидни. Това си е талант. За това му плащат. Някои са по-добри в тази работа от останалите.
Така че докато той и Дона говореха, никой не ги слушаше. Вероятно записът щеше да бъде прослушан най-рано на следващия ден. Ако наблюдаващият служител забележеше, че явно се говори нещо незаконно, щеше да направи разпечатка на разговора. Арктър и Дона просто трябваше да създадат впечатление за безобиден разговор. Диалогът все пак можеше да бъде разпознат като наркосделка, но правителството предпочиташе да икономисва и да не прави голям брой разпечатки. Имаше прекалено много телефонни разговори през всеки ден от седмицата. И Арктър, и Дона знаеха това.
— Как си? — попита той.
— Добре.
Гласът й беше топъл и дрезгав.
— Как е главата ти днес?
— Май не много наред. — Пауза. — Този следобед шефът ми ме глоби.
Дона работеше в малък парфюмериен магазин на централната улица в Коста Меса и всяка сутрин отиваше дотам с колата си.
— Знаеш ли какво ми каза? Че аз съм виновна, че онзи клиент, възрастният човек с побелелите коси, ни завлече с десетачка… И че трябва да възстановя щетите. Удържа ми ги от надницата. И сега съм с десет долара назад, въпреки че нямам никаква шибана — извинявай — вина.
— Хей, мога ли да взема малко от теб? — попита Арктър.
Сега тя звучеше мрачно. Сякаш не беше ентусиазирана по отношение на сделката. Което не беше добре.
— Колко искаш? Не знам…
— Десет — каза той. Бяха се разбрали, че „едно“ означава „сто“. Така че това беше поръчка за хиляда.
В бранша беше прието, ако сделките се осъществяват чрез средствата за масови комуникации, големите цифри да се заменят с по-малки, за да не се привлича внимание. Така можеше да се търгува до безкрай, без правителството да прояви интерес. В противен случай наркодилърите щяха да са принудени да наемат апартаменти и къщи на всяка улица по всяко време на денонощието и печалбите им биха намалели.
— Десет… — промърмори Дона раздразнено.
— Наистина ми е спешно — каза той по начина, по който говорят наркоманите. Не като дилър. — Ще ти се отплатя по-късно, когато изкарам пари.
— Не — каза тя непреклонно. — Ще ти ги дам гратис. Десет. — Сега тя несъмнено се чудеше дали той продава. И вероятно реши, че продава. — Десет. Защо не. След три дни устройва ли те?
— А по-скоро?
— Не, тогава.
— Добре — съгласи се той.
— Ще намина при теб.
— В колко часа?
— Да речем около осем вечерта — предположи тя. — Хей, искам да ти покажа каква книга си намерих, някой я е оставил в магазина. Жестока е. Разказва се за вълци. Знаеш ли какво правят вълците? Мъжките вълци? Когато победят врага си, те не го убиват, а се изпикават върху него. Наистина! Застават и се изпикават върху победения си враг, а после всеки тръгва по пътя си. И това е цялата работа. Те се бият главно за територия. И за самките. Знаеш.
— И аз се изпиках върху някои хора преди известно време — каза Арктър.
— Майтапиш ли се? Как го направи?
— Метафорично.
— Не по обичайния начин?
— Имам предвид — отвърна той, — че им казах…
Млъкна. Усети, че прекалено се е разприказвал и изруга наум.
— Онези типове — продължи той — Рокерите, загряваш ли? Дето висят около заведението на Фостър? Минавах наблизо и те изтърсиха нещо обидно. Така че аз се обърнах и подхвърлих нещо от рода на…
В момента нищо не му идваше наум.
— Можеш да ми го кажеш — подкани го Дона. — Дори и да е твърде грубо. С тези рокери човек трябва да е супер груб, иначе нищо няма да разберат.
— Казах им — отвърна Арктър, — че е по-добре да яздя свиня, отколкото шопар. Винаги.
— Нещо не можах да те разбера…
— Добре, свинята е момиче, което…
— А, да. Ясно, сега те разбрах. Помия.
— Интересно какво би казала ти, ако беше на мое място — отговори той. — Чао.