— Точно това имах предвид.
— Какво си имал предвид?
— „Веднага, когато се върне от работа през нощта“ — повтори Барис. — От известно време се досещам кой е Боб Арктър и къде работи в действителност, коя е тази особена организация, чието име не може да ни каже.
— Това е шибаният Център за изкупуване на ценни книжа в Плацентия — отвърна Чарлз Фрек. — Той ми каза веднъж.
— Чудя се какво ли прави там.
Чарлз Фрек въздъхна.
— Боядисва чипове в синьо12.
Наистина не харесваше Барис. Прииска му се да бъде някъде другаде, предпочиташе да се кара с първия срещнат, отколкото да бъде с Барис. „Може би трябва да се махам оттук“ — каза си той. Но после си спомни за буркана с маслото и кокаина, които се охлаждаха във фризера, и деветдесет и осемте цента за нещо, струващо сто долара.
— Слушай — каза той, — кога ще стане готово това чудо? Мисля, че се майтапиш с мен. Как може хората да продават „Соларкейн“ на безценица, ако вътре има грам чист кокаин? Какво печелят от това?
— Те купуват в големи количества — заяви Барис.
Чарлз Фрек незабавно си представи поредната фантазия: товарни камиони, пълни с кокаин, влизат на заден ход във фабриката на „Соларкейн“, където и да се намира тя, може би в Кливлънд, и стоварват тонове и тонове чист, висококачествен кокаин в двора на фабриката, после работниците го смесват с масло, инертен газ и други боклуци и го сипват в малки яркооцветени флакони, които биват пакетирани и разпространени из хиляди магазини „7–11“, аптеки и супермаркети. „Това, което трябва да се направи — помисли си той, — е да се спре един от тези товарни камиони и да се разтоварят седем или осем хиляди фунта, по дяволите, колкото се може повече. Колко ли побира един товарен камион?“
Барис му подаде вече празния спрей „Соларкейн“ и посочи етикета, на който бяха написани съставките.
— Виждаш ли? Бензокаин. Само отделни високоерудирани хора знаят, че това е фабричното название на кокаина. Ако бяха сложили на етикета „кокаин“, народът щеше да се светне и, в края на краищата, да започне да прави същото, което правя аз. Хората просто не са достатъчно образовани, за да проумеят това. Нямат моите научни познания.
— Какво възнамеряваш да правиш с тези научни познания? — попита Чарлз Фрек. — Освен да възбудиш Дона Хоторн?
— Възнамерявам да напиша бестселър — отвърна Барис. — Ръководство за обикновените хора — как да си направят дрога в кухнята, без да нарушават закона. Разбираш ли, това е законно. Притежанието на бензокаин не е забранено от закона. Съдържа се в множество медикаменти. Обадих се в аптеката и попитах.
— Яко! — възкликна Чарлз Фрек, впечатлен. Погледна часовника си, за да види колко им остава да чакат.
Ханк, или Мистър Ф., беше наредил на Боб Арктър да провери местните санаториуми на „Нов път“, за да установи дали в някой от тях не се крие главният местен дилър, когото следеше.
От време на време дилърите, осъзнавайки, че са на път да бъдат разкрити, намираха подслон в някое от местата за лечение на зависимостта от наркотиците, като „Синанън“, „Сентър Пойнт“ или „Нов път“, правейки се на наркомани, търсещи помощ. Веднъж озовали се вътре, портфейлът им, името им, всичко, по което можеха да бъдат разпознати, изчезваше, те заличаваха старата си самоличност в подготовка за изграждане на нова самоличност, която не е свързана с наркотиците. Точно този процес на „заличаване“ помагаше на служителите на закона да намерят търсения от тях безследно изчезнал. По-късно, когато натискът намалееше, дилърът се появяваше и подновяваше обичайната си дейност.
Никой не знаеше колко често се случва това. Персоналът на клиниките се опитваше да отгатва кога си има работа с такъв случай, но невинаги успяваше. Дилърът, заплашен от четирийсет години лишаване от свобода, има мотивация да измисли убедителна история, която да приспи бдителността им. И агонията му в този момент е съвсем реална.
Боб Арктър караше бавно по булевард „Катела“ и се вглеждаше внимателно в знаците, за да не изпусне отклонението към дървените постройки на „Нов път“, някогашни частни вили. Не му харесваше, че трябва да се прави на бъдещ пациент, търсещ помощ, но нямаше друг начин. Ако се представеше като агент от Отдела за борба с наркотиците, хората от персонала на клиниката — или поне повечето от тях — щяха да започнат да шикалкавят. Те не желаеха тяхното семейство — както наричаха съвкупността от служителите заедно с болните — да си има неприятности и щяха да се опитат да не се забъркват с полицията. В края на краищата се предполагаше, че тези бивши наркомани са на сигурно място в клиниката, и персоналът беше гарант за това. От друга страна, дилърът, когото търсеше, беше от високо ниво и използването на клиниките по този начин не беше в ничий интерес. Във всеки случай Арктър не виждаше какво друго може да направи, нито пък Мистър Ф., който първоначално го беше пратил по следите на Спейд Уийкс. Уийкс беше главната цел на Арктър от много отдавна, без никакъв резултат. И сега, от цели десет дни, той беше неоткриваем.