Арктър забеляза знака, зави и спря на малкия паркинг, който служителите от този клон на „Нов път“ деляха с някаква пекарна. Излезе от колата и тръгна по неравната настилка на алеята към входната врата. Пъхна ръце в джобовете, влизайки в тежката си и отвратителна роля.
Поне отделът не го обвиняваше, че е изтървал Спейд Уийкс. Според официалното им мнение този факт само доказваше колко ловък е Уийкс. Технически той беше по-скоро трафикант, отколкото дилър: доставяше пратки с твърда дрога от Мексико през различни интервали от време и ги носеше някъде в Лос Анджелис, където се срещаше с купувачите. Методът на Уийкс за прекарване на пратката през границата беше много хитър: той я залепваше за дъното на колата на някой порядъчен тип от колоната пред него, после минаваше границата и вземаше пакета си при пръв удобен случай. Ако патрулът на границата откъм страната на САЩ намереше пакета, тогава го отнасяше порядъчният, не Уийкс. Притежаването на наркотици се наказваше от закона в щата Калифорния. Изключително неприятно за порядъчния, жена му и децата.
Арктър познаваше Уийкс по-добре от останалите агенти под прикритие в окръг Ориндж — той беше дебел тъмнокож тип на възраст някъде над трийсет, с уникален бавен и елегантен маниер на говорене, сякаш придобит в някое английско училище. Всъщност Уийкс беше от бедните крайни квартали на Лос Анджелис. Най-вероятно беше придобил произношението си от учебни записи, взети от библиотеката на някой колеж.
Уийкс обичаше да се облича като конте, но класно, сякаш е лекар или адвокат. Често се появяваше със скъпо куфарче от кожа на алигатор и носеше очила с рогови рамки. Също така обикновено беше въоръжен с ловджийска пушка, за която имаше направен по поръчка калъф от Италия, много елегантен и стилен. Но в „Нов път“ със сигурност бяха прибрали всички тези глупости, той вероятно беше облечен като всеки друг, с обикновени дрехи, дарени от някого, и калъфът с пушката беше скрит в шкафа.
Арктър отвори масивната дървена врата и влезе.
Мрачен коридор, фоайе от лявата му страна, където чакаха някакви младежи. Маса за пинг-понг в далечния край на фоайето, по-нататък — кухня. Множество лозунги по стената, някои ръчно направени, други разпечатани: „ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ ПРОВАЛ Е, КОГАТО РАЗОЧАРОВАШ ОСТАНАЛИТЕ“ и така нататък. Чуваше се шум, явно кипеше някаква дейност. „Нов път“ поддържаше много видове дейност, вероятно повечето му пациенти, без значение дали мъже или жени, работеха в неговите фризьорски салони, бензиностанции и фабрики за производство на химикалки. Арктър стоя дълго във фоайето, чакането беше много отегчително.
Най-накрая се появи някакво момиче — красиво, с много къса, синя памучна пола и тениска с надпис „НОВ ПЪТ“ на гърдите.
— Да? — каза тя.
— Аз… Закъсал съм го — отвърна той с пресипнал, грачещ, треперещ глас. — Не издържам вече. Може ли да седна?
— Разбира се — момичето махна с ръка и се появиха двама младежи с обикновен външен вид, абсолютно невъзмутими. — Сложете го да седне някъде и му дайте чаша кафе.
„Каква кучка! — помисли си Арктър, докато двете момчета го помъкнаха към някакъв пълен с хора диван. Забеляза, че стените са оцветени в мрачни тонове, с некачествена боя. — Те съществуват благодарение на даренията. Трудно им е да намерят средства.“
— Благодаря — изрече със скърцащ, разтреперан глас, сякаш с това, че е тук и ще го настанят да седне някъде му правят огромна добрина. Опита се да приглади косата си, изпъшка и се отказа. Престори се, че не му достигат сили.
— Изглеждате много зле, господине — каза строго момичето, което застана точно пред него.
— Да — съгласиха се двамата младежи с учуден, раздразнен тон. — Като същинско лайно. Какво сте правили, в собствените си изпражнения ли сте лежали?
Арктър примижа.
— Кой сте вие? — попита настоятелно младежът.
— Не виждаш ли какво представлява? — попита другият. — Някаква отрепка от ония, дето живеят по шибаните боклукчийски кофи. Виж. — Той посочи косата на Арктър. — Въшки. Ето защо те сърби, Джак.