Момичето попита спокойно, но в никакъв случай не приятелски:
— Защо дойдохте тук, господине?
„Защото някъде тук се крие известен наркотрафикант — помисли си Арктър. — И аз съм Големият играч. А вие сте глупаци, всички до един!“
Но на глас само измънка нещо раболепно, както очевидно очакваха да се държи:
— Ама нали казахте…
— Да, господине, можете да изпиете чаша кафе. — Момичето кимна рязко с глава и единият от младежите тръгна покорно към кухнята.
Настъпи тишина. После тя се наведе и докосна коляното му.
— Чувствате се страшно зле, нали? — попита го меко.
Той успя само да кимне.
— Срамувате се и се отвращавате от себе си — каза тя.
— Да — съгласи се Арктър.
— Заради това, че сте се омърсили. Като помийна яма. Да вкарвате ден след ден в тялото си тази гадост…
— Не мога повече — каза Арктър. — Това място е единствената ми надежда. Имам приятел, който влезе тук, така поне мисля. Каза, че има такова намерение. Черен тип, на трийсетина, образован, много учтив и…
— Ще се срещнете със семейството по-късно — каза момичето, — ако ви приемем тук. Трябва да отговаряте на нашите изисквания, нали разбирате. И първото от тях е да сте искрен.
— Отговарям на това изискване — каза Арктър. — Искрен съм.
— За да ви пуснем тук, не бива да сте лош.
— Аз не съм.
— Колко пристрастен сте? По колко сте свикнали да вземате?
— По унция13 дневно.
— Чист?
— Да — кимна той. — Измервам си го.
— Ще ви бъде страшно трудно. Ще хапете възглавницата си всяка нощ, когато се будите навсякъде ще има перушина. Ще имате припадъци с пяна около устата. И ще се оцапвате, както правят болните животни. Готов ли сте за това? Нали осъзнавате, че тук няма да ви даваме нищо?
— Няма да ми давате нищо тук — кимна Арктър. Тя имаше предвид, че не дават никакви лекарства. Той се почувства неспокоен и раздразнен. Попита отново: — Моят приятел, черното момче… Няма ли го тук? Наистина се надявам, че ченгетата не са го прибрали някъде по пътя… Той беше толкова съсипан от това нещо, вече почти не можеше да кара. Мислеше си, че…
— Тук, в „Нов път“, няма никакви лични взаимоотношения между отделните хора — прекъсна го момичето. — Ще научите това.
— Ясно, ама дали е успял да се добере дотук? — попита Арктър. Виждаше, че си губи времето. „Господи — помисли си, — това е по-лошо от разходка в търговската част на града, тази лекция, която ми изнася. И няма да ми каже нищо съществено. Защото такава им е политиката. Като желязна стена са. Попаднеш ли веднъж в едно от тези места, умираш за света.“ Спейд Уийкс можеше да седи от другата страна на стената, да слуша и да му се смее, можеше и изобщо да не е тук. Дори и да имаше съдебно решение за задържането му, не вършеше работа. В този тип заведения знаеха как да печелят време и да шикалкавят, докато някой, живеещ тук и търсен от полицията, се измъкне през страничния изход или се скрие в пекарната. В края на краищата персоналът се състоеше от бивши наркомани. И никоя от агенциите, служещи на закона, не би харесала идеята да се претърси такова място — защото щеше да се вдигне страхотен шум.
„Време е да се откажа от Спейд Уийкс — реши той — и да се спасявам. Няма да се учудя, ако никога повече не ме изпратят на това място — тези хора не ми харесват. И според мен нямам работа тук — Спейд Уийкс вече не съществува. Ще докладвам на Мистър Ф. и ще чакам да ми възложат нова задача. По дяволите!“
Той се изправи с усилие и каза:
— Аз изчезвам.
Двамата младежи вече се връщаха, единият носеше чашка с кафе, а другият — някакви книжа, очевидно брошури.
— Тръгваш си? — попита момичето надменно, с презрение. — Нямаш волята да вземеш решението да се измъкнеш от калта? Искаш да продължиш да пълзиш там?
И тримата го гледаха разгневени.
— По-късно. — Арктър тръгна към предната врата, към изхода.
— Шибан наркоман — каза момичето зад гърба му. — Никаква воля, никаква мисъл, нищичко. Отивай да пълзиш, това е решението ти.
— Ще се върна — отвърна Арктър обиден. Атмосферата на това място го потискаше и чувството се засилваше сега, при тръгването му.
— Ние може да не искаме да се връщаш, мекотело — каза единият от младежите.
— Ще трябва да ни се молиш — допълни другият. — Ще трябва много да ни се молиш. Но дори и тогава може да не те искаме.
— Всъщност ние не те искаме и сега — каза момичето.
На вратата Арктър спря и се обърна, за да погледне към своите обвинители. Искаше да каже нещо, но не можеше да мисли за нищо. Чувстваше мозъка си празен.
Мозъкът му не функционираше. Нямаше мисли, нямаше отклик, нямаше отговор за тях, дори и гаден или глупав, не можеше да им каже нищо.