„Странно“ — помисли си той. Беше озадачен.
Излезе и тръгна към паркираната си кола.
„Доколкото зависи от мен — помисли си той, — Спейд Уийкс е изчезнал завинаги. И аз няма да се върна в никое от тези места. Време е да помоля да ме прехвърлят на друга задача. Да тръгна след нещо друго.
Те са по-жилави от нас.“
4
От своя калейдоскопен костюм мъгливото петно, което се наричаше Фред, погледна другото мъгливо петно, представящо се като Ханк.
— И така, това е всичко за Дона, Чарли Фрек и… момент, да видя… — Монотонното говорене на Ханк утихна за секунда. — Да, за Джим Барис.
Ханк отметна нещо в бележника си.
— Смяташ, че Дъг Уийкс вероятно е мъртъв или е напуснал този район.
— Или се крие и не е активен — каза Фред.
— Чувал ли си някога да се споменават имената Ърл или Арт Де Уинтър?
— Не.
— А за жена на име Моли? Едра жена?
— Не.
— А за двама мургави братя, на около двайсет, Хатфийлд или нещо подобно? Вероятно пласират хероин, в торбички по фунт едната.
— Фунт? Торбички по фунт едната?
— Точно така.
— Не — отговори Фред. — Ако бях чул нещо подобно, щях да го запомня.
— Швед, висок, с шведско име. Мъж. Лежал в затвора, има извратено чувство за хумор. Висок, но слаб, носи в себе си много пари в брой, вероятно печалбата от пратка, продадена по-рано този месец.
— Ще се оглеждам за него — каза Фред и повтори: — Фунтове…
Той поклати глава и мъгливото петно се разлюля.
Ханк се порови из холограмите си.
— Така, този е в затвора. — Той обърна снимката за момент и прочете какво пише на опаката й страна. — Не, мъртъв е. Намерили са трупа му на долния етаж.
Подреди снимките. Времето минаваше.
— Не мислиш ли, че онова момиче, Джора, ни играе номера?
— Съмнявам се.
Джора Каджас беше само на петнайсет, но вече си инжектираше Субстанцията С. Живееше в Брея, в единствената отопляема стая на горния етаж на полуразрушена къща. Източникът й на доход беше учебна стипендия от щата Калифорния, която бе спечелила. Доколкото той знаеше, тя не беше ходила на училище от шест месеца.
— Ако започне да го прави, кажи ми. Ще се заемем с родителите й.
— Добре — кимна Фред.
— Момче, наркоманите бързо тръгват по наклонената плоскост. Вчера имаше една при нас, изглеждаше на петдесет. Оредяла посивяла коса, липсващи зъби, хлътнали очи, ръце като клечки… Питахме я на колко е и тя каза „деветнайсет“. Проверихме — не лъжеше. „Знаеш ли колко стара изглеждаш?“ — попита я една от служителките ни. — „Виж се в огледалото.“ Момичето се погледна и се разплака. Попитах я откога се друса.
— Година? — предположи Фред.
— Четири месеца.
— Стоката, която се предлага на улицата, е много лоша точно сега — каза Фред, без да се опитва да си представя момичето — на деветнайсет, но с вече окапваща коса. — Разреждат я с повече боклуци от обикновено.
— Знаеш ли как е започнала да се друса? Братята й — двама наркопласьори — влезли в спалнята й една нощ. Хванали я, инжектирали й от дрогата, после я изнасилили. И двамата. За да я подготвят за новия й живот, предполагам. Стояла е няколко месеца по кръстовищата, преди да я докараме тук.
— Къде са те сега? — На Фред му хрумна, че може да се натъкне на тях.
— Излежават шестмесечна присъда за притежание на наркотици. Момичето също така има сифилис, но не го знае. Болестта се развива вътре в нея. Братята й смятат, че това е забавно.
— Мили момчета — каза Фред.
— Ще ти кажа нещо, което със сигурност ще те разтърси. Чу ли за онези три бебета в болницата Файърфийлд, на които всеки ден трябва да им се инжектира доза, защото още са твърде малки, за да издържат отказването от дрогата? Сестрата се опитала да…
— Разтърси ме — каза Фред с механичния си монотонен глас. — Чух достатъчно, благодаря.
Ханк продължи:
— Когато се сетиш за новородените, които са зависими от хероина, защото…
— Достатъчно — повтори мъгливото петно на име Фред.
— Какво е това, което си представяш — майка, която дава на новороденото от време на време хероин, за да го упои, за да спре то да плаче? През нощта във ферма в провинцията?
— Нещо такова — каза Фред приглушено. — Може би си представям запой през уикенда. Понякога ми се иска да полудея. Но съм забравил как.
— Това е изгубено изкуство — каза Ханк. — Може би някъде са записани инструкции как става.
— Има един филм от около 1970-та — каза Фред. — Нарича се „Френска връзка“ — за двама мъже, хероинови наркомани. Веднъж, когато си биха дозата, единият съвсем превъртя и започна да стреля във всеки, когото види, включително и в началниците си. За него нямаше разлика.