— В такъв случай може би е по-добре, че не знаеш кой съм — каза Ханк. — Можеш да се добереш до мен само по случайност.
— В края на краищата някой ще се добере до всички нас — каза Фред.
— Това ще бъде облекчение. Същинско облекчение. — Ханк продължи да разглежда бележките си и каза: — Джери Фабин. Добре, него го отписваме. Психиатрична клиника. Момчетата в службата разправят, че Фабин казал на служителите по пътя към клиниката, че някакъв малък човек, три фута висок, безкрак, на инвалидна количка, карал след него ден и нощ. Но той никога не казал на никого за това, защото ако го направел, хората щели да се ядосат и да побеснеят и тогава той нямало да има приятели, нямало да има с кого да си говори.
— Да — каза Фред стоически. — Така е с Фабин. Четох ЕЕГ-анализа му от клиниката. Можем да забравим за него.
Винаги след тези срещи, при които седеше срещу Ханк и докладваше, Фред чувстваше някаква дълбока промяна в себе си. Но по време на самите разговори приемаше ставащото за нормално. Просто когато и да се провеждаха тези заседания и за каквото и да ставаше въпрос, той не изпитваше никакви емоции по време на протичането им.
Отначало смяташе, че това се дължи на калейдоскопните костюми, които двамата носеха — те не можеха да се усещат физически помежду си. По-късно предположи, че работата не е в костюмите, а в самата ситуация. По професионални съображения Ханк целенасочено проявяваше пълно безразличие и не показваше нито омраза, нито любов, нито други силни емоции — те нямаше да са им от полза в работата. Как би могла да им помогне емоционалната обвързаност, когато обсъждат престъпления, сериозни престъпления, извършени от хора, близки до Фред и дори, както беше в случаите с Лъкман и Дона — скъпи за него? Той трябваше да потисне чувствата в себе си. И двамата трябваше да го направят, но той в много по-голяма степен, отколкото Ханк. Те ставаха безчувствени, говореха безчувствено, изглеждаха безчувствени. С течение на времето ставаше все по-лесно да се постига това, без никакво напрягане.
След като всичко приключеше, чувствата се връщаха обратно.
Възмущаваше се от много от събитията, на които беше станал свидетел, някои от тях бяха ужасни, шокиращи. Грандиозни, съкрушителни представления, за които нямаше никаква предварителна представа. Със звук, винаги пуснат прекалено силно вътре в ума му.
Но докато седеше на масата срещу Ханк, той не чувстваше всички тези неща. Теоретично можеше да опише с безразличие всичко, на което беше станал свидетел. Или да чуе каквото и да било от Ханк.
Например, можеше безцеремонно да каже: „Дона умира от хепатит и използва иглата си, за да зарази колкото се може повече от приятелите си. Най-добре ще е да яде бой с дръжката на пистолета, докато не се откаже.“ Би казал такова нещо за своето собствено момиче… ако беше видял това с очите си или беше сигурен, че е факт. Или: „Дона страда от масивен кръвоизлив от некачествен аналог на ЛСД, който е взела вчера, и половината от кръвоносните съдове в мозъка й са се пръснали“. Или: „Дона е мъртва“. И Ханк щеше да запише тези думи и може би да попита: „Кой й е продал дрогата и къде е произведена“? Или: „Къде е погребението? Трябва да запишем номерата на колите и имената на присъстващите“. И Фред щеше да обсъди хладнокръвно въпроса.
Това беше Фред. Но по-късно Фред се превръщаше в Боб Арктър, някъде по тротоара между пицария „Хът“ и бензиностанция „Арко“ (където в момента цената беше долар и два цента на галон), и ужасните цветове се връщаха отново при него, независимо дали му харесваше, или не.
Тази промяна у него като Фред му спестяваше изблиците на чувства. Пожарникарите, лекарите и служителите в погребалните бюра постъпваха по същия начин в работата си. Никой от тях не можеше да си позволи да подскача и да охка през няколко секунди — по този начин те първо щяха да съсипят себе си и да станат безполезни, а после да съсипят и всички около себе си — и като специалисти в работата, и като хора. Всеки си има предел на силите.
Ханк не го караше да бъде толкова безчувствен, той го предразполагаше да бъде такъв. За негово добро. Фред оценяваше това.
— Какво става с Арктър? — попита Ханк.
Когато се намираше в калейдоскопния си костюм, Фред докладваше и за себе си, наред с останалите. Ако не го правеше, неговият началник — и целият полицейски апарат, — щяха да се досетят кой е Фред, без значение дали е с калейдоскопен костюм, или не. Къртиците в агенцията щяха да докладват на свой ред и много скоро Боб Арктър, докато седи в гостната си и пуши или гълта дрога заедно с останалите наркомани, щеше да открие, че и него го преследва три фута висок мъж в инвалидна количка. И за разлика от случая на Джери Фабин при него това нямаше да е халюцинация.