— Арктър не прави нищо особено — каза Фред, както винаги. — Работи в онзи тайнствен Център за ценни книжа, гълта по няколко хапчета смърт всеки ден…
— Не съм съвсем сигурен. — Ханк стискаше някакъв лист хартия. — Имаме сведения от наш информатор, че Арктър разполага с много по-големи средства, отколкото му плащат в Центъра за изкупуване на ценни книжа. Обадихме им се и се поинтересувахме каква е заплатата му. Не е много голяма. Така че поразпитахме и разбрахме, че не работи на пълен работен ден през цялата седмица.
— Какво значение има? — попита Фред мрачно, давайки си сметка, че „много по-големите средства“ са заплатата, която получава като агент под прикритие. Получаваше парите си всяка седмица от автомат в мексикански бар-ресторант в Пасадена. Това всъщност беше заплатата за предоставената от него информация, която често водеше до присъди. Обикновено сумата беше малка, но понякога ставаше значителна — когато благодарение на него конфискуваха големи пратки с хероин.
Ханк продължаваше да чете замислено:
— Според този информатор Арктър изчезва и се появява загадъчно, особено когато се стъмни. След като се прибере вкъщи, той яде, после отново изчезва с най-различни оправдания. Понякога много бързо. Но никога не изчезва за дълго. — Той, или по-скоро калейдоскопният му костюм, изгледа Фред. — Забелязал ли си нещо подобно? Можеш ли да потвърдиш информацията? И какво означава това?
— Най-вероятно е при приятелката си, Дона — отвърна Фред.
— Хм, „най-вероятно“… Предполага се, че би трябвало да го знаеш със сигурност.
— Ходи при Дона. Отскача дотам по всяко време. — Фред се чувстваше страшно неудобно. — Но ще проверя и ще те уведомя. Кой е този информатор? Да няма зъб на Арктър?
— По дяволите, не знаем кой е. Обажда се по телефона. Не можем да го проследим, а и използва някакво самоделно електронно устройство за изкривяване на гласа. — Ханк се изхили. Смехът му прозвуча странно, металически. — Работещо. Достатъчно добре.
— Господи! — възмути се Фред. — Това е оня откачен кисел тип Джим Барис, с неговите злобни шизоидни номера, които върти на Арктър! Барис е изкарал безброй курсове по електроника в армията, плюс курс по поддръжка на тежки машини. Не бих разчитал на него като на информатор.
— Не знаем дали е Барис — каза Ханк, — пък и Барис може да е нещо повече от „откачен кисел тип“. Няколко наши хора се занимават с този информатор. Но мисля, че няма никаква информация, която да ти е от полза, поне засега.
— Така или иначе е някой от приятелите на Арктър — каза Фред.
— Да, несъмнено това е отмъстителен номер. Тези наркомани са готови да се натопят взаимно при най-малката обида. Всъщност той изглежда познава Арктър отблизо.
— Мило момче — каза Фред горчиво.
— Е, хайде сега — каза Ханк. — Каква е разликата между това и онова, което правиш ти?
— Аз не го правя от злоба — каза Фред.
— А какво правиш всъщност?
След кратка пауза Фред каза:
— Проклет да съм, ако знам.
— От днес зарязваш Уийкс. Мисля да ти възложа да наблюдаваш основно Боб Арктър. Той има ли си презиме? Използва инициал…
Фред издаде сподавен звук.
— Защо Арктър?
— Загадъчни финансови средства, загадъчни изчезвания, със своята дейност си създава врагове. Как е средното име на Арктър?
Ханк чакаше отговора с химикалка в ръка.
— Посълтуейт.
— Как се пише това?
— Не знам как се пише шибаното име — отвърна Фред.
— Посълтуейт — каза Ханк и записа няколко букви. — От каква националност е?
— Уелсец — каза Фред. Той едва чуваше, ушите му излизаха от строя, останалите сетива бяха на път да ги последват.
— Това е онзи народ, който пее за мъжете от Харлех, нали? Какво е това „Харлех“? Някакъв град?
— Харлех е мястото на героичната съпротива срещу Йорк през 1468 година…
Фред млъкна.
„Мамка му — помисли си той. — Това е ужасно!“
— Чакай, искам да си отбележа това — каза Ханк и започна да пише с химикалката.
— Означава ли това, че ще подслушвате колата и къщата на Арктър? — попита Фред.
— Да, с нова холографска система — тя е по-добра от старите средства и ние вече разполагаме с няколко такива, които в момента не ни трябват за други цели. Вие ще осъществявате контрола над апаратурата и наблюдението. — Ханк си отбеляза и това.
— Ще направя каквото мога — каза Фред. Чувстваше се абсолютно смазан от всички тези неща, искаше му се срещата да свърши колкото се може по-бързо. Само да можеше да глътне няколко таблетки…