Докато караше по магистралата към Сан Диего, Арктър си мислеше, че в такива случаи е много трудно доказуемо открадването и продаването на електронната система за следене, монтирана незаконно от полицията в нечие жилище. На полицията й оставаше единствено да се хване за нещо друго, за някое по-дребно престъпление. А в такава ситуация наркопласьорите действаха по-директно. Арктър си спомни за оня случай, когато дилър на хероин беше пъхнал два пакета дрога в дръжката на ютията на едно момиче, за да го натопи. После се обадил анонимно в полицията. Но се случило така, че момичето намерило хероина и го продало. Полицията дошла, не открила нищо и по записа на гласа арестувала наркопласьора за даване на лъжлива информация на властите. След като го пуснали под гаранция, пласьорът отишъл при момичето късно през нощта и го пребил почти до смърт. След залавянето му, когато го попитали защо е извадил едното око на девойката и е счупил двете й ръце и няколко ребра, той обяснил, че тя е продала негови два пакета висококачествен хероин, взела е добра печалба и не му се е отчела. „Толкова им е умът на наркопласьорите“ — помисли си Арктър.
Той свали Лъкман и Барис при жилището на един крадец на дребно, за да търсят цефскоп. По този начин те двамата нямаше как да се върнат вкъщи и да заварят техниците, монтиращи подслушвателната инсталация, а и той щеше да види една личност, която не беше виждал повече от месец. Идваше рядко тук и му се струваше, че момичето не прави нищо друго освен да си взема дозата по два-три пъти на ден и да проституира, за да може да си я купува. Тя живееше със своя дилър. Обикновено Дан Манчър не стоеше вкъщи през деня, което беше добре. Дилърът също беше наркоман, но Арктър не знаеше точно какво взема. Очевидно различни видове дрога. Каквото и да беше, под негово влияние Дан ставаше странен и зъл, непредсказуем и опасен. Чудно беше, че полицията не го е прибрала много отдавна за нарушаване на реда. Може би им плащаше. Или, което беше най-вероятно, тях изобщо не ги беше грижа. Тези хора живееха в беден квартал, заобиколени от възрастни и нищета. Полицията влизаше само за сериозни престъпления в Кромуел Вилидж — лабиринт от постройки, бунища, паркинги и разбити пътища.
Като че ли нищо не допринасяше за мизерията повече от групите базалтови блокове, построени, за да измъкнат хората от нищетата.
Арктър паркира колата си, влезе във входа с миришещото на урина стълбище, изкачи потъналите в мрак стъпала и намери вратата в Сграда 4, на която пишеше „Г“. Пред вратата имаше пълна кутия „Драно“ и той я вдигна машинално, чудейки се колко ли деца са си играли тук. Спомни си за момент и за собствените си деца, и за всички онези неща, които беше правил през годините, за да ги предпази. Вдигането на кутията „Драно“ от земята беше едно от тези неща. Арктър почука с кутията по вратата.
Ключалката изщрака и вратата се отвори. Момичето, Кимбърли Хоукинз, надникна над веригата.
— Да?
— Хей, аз съм — каза той. — Боб.
— Какво държиш?
— Кутия „Драно“ — отвърна той.
— Без майтап?
Тя махна веригата с апатично движение. Гласът й също звучеше апатично. Кимбърли очевидно беше зле, много зле. Едното й око беше насинено, а устната — цепната. И когато Арктър надзърна в разхвърляния апартамент, видя, че прозорците му са счупени. По пода лежаха парчета стъкло, редом с преобърнати пепелници и бутилки кока-кола.
— Сама ли си? — попита той.
— Да. Двамата с Дан се сбихме и той си тръгна.
Момичето — наполовина мексиканка, дребна и не особено красива, с блед, нездрав цвят на лицето — гледаше вяло в пода и Арктър забеляза, че гласът й стърже, докато говори. При някои наркотици се получаваше този страничен ефект. Също и при инфекция на гърлото. Апартаментът сигурно не можеше да се затопли, не и при тези счупени прозорци.
— Той те е пребил.
Арктър сложи кутията „Драно“ на един висок рафт с порноромани, някои от които доста стари.
— Да, слава Богу, че ножът му не беше в него. Оня нож, който носи постоянно на колана си, за всеки случай. — Кимбърли седна в разкъсано кресло, от което стърчаха пружини. — Какво искаш, Боб? Много съм скапана, наистина.
— Искаш ли да се върне?
— Е… — Тя сви рамене. — Кой знае?
Арктър отиде до прозореца и погледна навън. Дан Манчър несъмнено щеше да се появи рано или късно. Момичето беше източник на пари и Дан знаеше, че тя ще се нуждае от дозата си веднага щом запасите й свършат.
— Докога ще ти стигнат запасите?
— Още ден.
— Можеш ли да си намериш от друго място?
— Да, но не чак толкова евтино.