Докато караше предпазливо към къщи, Боб Арктър си мислеше, че както дилърите, така и наркоманите знаят какво причинява на хората уличната дрога. И приемат това.
Ремонтната кола пристигна на мястото, където бяха спрели, и оправиха колата им срещу заплащане от трийсет долара. Всичко останало изглеждаше наред, само дето механикът за известно време огледа внимателно лявото предно окачване.
— Нещо не е наред ли? — попита Арктър.
— Възможно е да имате неприятности при остри завои — отвърна механикът. — Отклонява ли се колата от зададения курс?
Арктър не беше забелязал да има подобно нещо. Но механикът отказа да говори повече по темата. Той само оправи цилиндричната пружина и сферичното съединение и напълни ресорите с масло. Арктър му плати и ремонтната кола си тръгна. После тримата се качиха на колата — и Барис, и Лъкман седнаха отзад — и потеглиха на север, към окръг Ориндж.
Докато караше, Арктър размишляваше върху друг забавен аспект, свързан с агентите под прикритие и дилърите. Няколкото агенти, които познаваше, играеха ролята на дилъри в своята работа под прикритие и продаваха хашиш, а понякога дори и хероин. Това беше добро прикритие, но също така даваше на агента постепенно нарастващи допълнителни доходи, освен редовната му заплата, плюс премиите при заловени големи пратки наркотици. Освен това агентите се пристрастяваха все повече и повече към самите наркотици и към този начин на живот, разбира се. Те ставаха богати дилъри, пристрастени към дрогата и след време някои от тях започваха постепенно да се отклоняват от задълженията си в служба на закона за сметка на дилърството. От друга страна, някои дилъри, за да се справят с враговете си или за да се спасят от разорение, започваха да доносничат и се превръщаха в неофициални агенти под прикритие. Това беше много объркващо. Изобщо, в света на наркотиците всичко бе много заплетено. За Боб Арктър, например, нещата също се бяха объркали: докато този следобед караше по магистралата от Сан Диего и той, и двамата му приятели насмалко не бяха загинали, а междувременно властите — както се надяваше той — инсталираха подслушвателна апаратура в дома им. Ако вече го бяха сторили, тогава вероятно отсега нататък той щеше да е защитен от някои неща като тези, които се случиха днес. Беше си чист късмет, че в края на краищата, вместо да бъде отровен, застрелян или надрусан смъртоносно, щеше да получи възможност да пипне враговете си, да пипне онзи, който беше по петите му и който всъщност днес едва не го бе довършил. Веднъж щом холокамерите бъдеха монтирани в къщата, щяха да останат твърде малко възможности да бъде атакуван или саботиран. Или поне да бъде атакуван или саботиран успешно.
Това беше единственото нещо, което го успокояваше. Докато караше в натоварения трафик през късния следобед, той си мислеше, че може и да е истина, че гузните бягат негонени. И със сигурност беше истина, че бягат, и то как бягат, когато усетят, че са преследвани. Преследвани от някой, който си разбира от работата и в същото време остава неизвестен. И е много близо. „Толкова близо — помисли си той, — колкото е задната седалка на тази кола. Където седи един тип със своя смешен 22-калибров пистолет и с не по-малко смешен самоделно направен заглушител, и когато Лъкман легне да спи както обикновено, този тип като нищо ще ми пусне един куршум в тила, и ще бъда мъртъв като Боби Кенеди, който умря от изстрел от оръжие със същия калибър.
И е възможно това да се случи не само днес, но и всеки ден. И всяка една нощ.
Но не и в къщата, където ще мога да преглеждам записите от холокамерите. Съвсем скоро ще знам много добре какво прави всеки в къщата ми и кога го прави, и вероятно дори защо го прави. Всеки, включително и самият аз. Ще наблюдавам и себе си — как ставам през нощта да пикая. Ще наблюдавам всички стаи по двайсет и четири часа в денонощието… Въпреки че може и да закъснея. Няма да успея да направя нищо, ако холокамерите покажат, че някой сипва в кафето ми някаква нервнопаралитична отрова, която «Ангелите на ада» са откраднали от военните арсенали. Тогава някой друг от Академията ще гледа записите как се гърча, без да разбирам къде съм и какво е станало с мен. За мен ще бъде късно да хвана злодея. Ще го стори някой друг.“