— Не са ги убили — каза Барис. — Защо да осакатяват животните? Те нищо не са направили.
— А аз направил ли съм нещо? — попита Арктър.
— Очевидно те така смятат — каза Барис.
Лъкман каза:
— „Ако знаех, че е безвредно, щях да го убия сама.“ Помните ли?
— Но тя е порядъчно момиче — възрази Барис. — Тя никога не би влязла в чужда къща и има добри доходи. Помните ли апартамента й? Богатите никога няма да разберат колко ценен е животът. Това е друго нещо. Помниш ли Телма Корнфорд, Боб? Дребното момиче с огромните цици? Тя никога не носеше сутиен и все гледахме в зърната й. Веднъж дойде при нас с молба да убием онова водно конче. И когато й обяснихме…
Седналият зад волана на бавно движещата се кола Боб Арктър остави теоретичните размишления и си припомни за момент това, което беше впечатлило всички тях — изящното и елегантно момиче с поло и красиви щръкнали гърди дойде при тях и поиска да убият голямото безобидно насекомо, което всъщност дори е полезно, защото яде комари, а това беше в годината, в която в окръг Ориндж се очакваше епидемия от енцефалит. Когато й обясниха какво представлява насекомото, тя изрече думите, които станаха за тях символ на всичко, от което трябва да се боят и което трябва да презират:
АКО ЗНАЕХ, ЧЕ Е БЕЗВРЕДНО, ЩЯХ ДА ГО УБИЯ САМА.
Това толкова ги смая (и все още ги смайваше), че добре образованата и материално осигурена Телма Корнфорд веднага се превърна в техен враг, толкова голям враг, че за нейно недоумение, те веднага изскочиха от апартамента й и се върнаха при безпорядъка в своята къща. Колкото повече размишляваха върху това и си спомняха случилото се, толкова по-очевидна ставаше пропастта между техния свят и нея. „Нейното сърце — мислеше си Арктър — е като празна кухня. Покрит с плочки под, оголени водопроводни тръби, сушилня със светла на цвят, изтъркана повърхност и една забравена чаша на ръба на кухненската мивка, за която на никого не му пука.“
Веднъж, преди да започне работата си като агент под прикритие, Арктър вземаше показания от семейна двойка заможни порядъчни хора от висшето общество, чиято покъщина беше задигната по време на отсъствието им, очевидно от наркомани. По онова време такива хора все още живееха в райони, където действаха скитащи банди от крадци по домовете. Професионални банди, със съгледвачи с уоки-токи, които дебнеха на две-три мили нататък по улицата да не би собствениците да се върнат. Той още помнеше думите на мъжа и жената: „Хората, които влизат с взлом в къщата ти и ти крадат цветния телевизор, с нищо не са по-добри от онези, които осакатяват животни или вандалски унищожават безценни произведения на изкуството.“ Тогава Арктър спря за момент да записва показанията им и възрази: „Не, наркоманите рядко нараняват животни.“ Той самият беше виждал как наркомани хранят наранени животни и се грижат за тях дълго време, докато порядъчните вероятно отдавна биха ги „приспали“ — термин, с който порядъчните означаваха убийствата, подобно на едновремешната мафия. Веднъж беше помогнал на двама типове, надрусани до козирката, които се бяха заели с тежкото изпитание да освободят котка, заседнала в счупен прозорец. Двамата, едва способни да виждат и да разбират какво става, се занимаваха с това повече от час търпеливо и грижливо, докато не извадиха животинчето, само леко окървавено. После го нахраниха. Не знаеха на кого е котето. Вероятно е било гладно и е надушило храната през счупения им прозорец. Двамата не го забелязвали, докато не започнало да надава писъци, а тогава забравили за своите видения, за да му помогнат.
Що се отнася до „безценните произведения на изкуството“, Арктър не беше много сигурен, защото не разбираше какво точно означава това. По време на виетнамската война в Май Лай по заповед на ЦРУ били унищожени четиристотин и петдесет безценни произведения на изкуството, а освен това били избити воловете, кокошките и всички останали животни. Когато се сетеше за това, той винаги се вбесяваше и му беше трудно да мисли за картините в музеите.
— Не ви ли се струва — попита той спътниците си, докато караше внимателно, — че когато умрем и се появим пред Господ в Деня на Страшния съд, ще се окаже, че греховете ни са записани в хронологичен ред или са подредени според това колко са сериозни, или по азбучен ред? Защото не искам, когато умра на осемдесет и шест годишна възраст, пред мен да се появи Бог и да извика гръмогласно: „Значи ти си онова малко момче, което открадна трите бутилки кока-кола от камиона на паркинга пред магазин «7–11» през 1962 година?“
— Мисля, че са написани разбъркано — предположи Лъкман. — И ти дават компютърна разпечатка с всичките, разположени в една колонка.