— А защо извадихме карбуратора? — попита Барис озадачен. — Забравих…
— За да сменим всички пружини и дребни чаркове — обясни Арктър. — За да не се прецака пак, както тогава, когато едва не ни уби. Механикът ни посъветва да го направим.
— Ако бяхте спрели да дрънкате като идиоти — каза Барис, — отдавна да съм завършил изчисленията си и да съм ви казал как ще се държи тази кола с четирицилиндров двигател, като се подава по-малко газ.
Изглеждаше ядосан не на шега.
— Така че МЛЪКНЕТЕ!
Лъкман отвори книгата, която носеше. Той дишаше тежко, много по-дълбоко от обикновено. Големият му гръден кош се издуваше, както и бицепсите му.
— Барис, искам да ти почета. — Той започна да чете от книгата, с някаква особена лекота: — „Този, комуто е дадено да види Христос по-реално от всичко реално съществуващо…“
— Какво? — попита Барис.
Лъкман продължи да чете:
— „…от всичко реално съществуващо на Света. Христос присъства навсякъде и навсякъде величието му расте, Христос е крайната присъда и плазменият принцип за устройството на Вселената…“
— Какво е това? — попита Арктър.
— Шарден. Тейар дьо Шарден.
— Господи, Лъкман — възкликна Арктър.
— „…че човекът наистина живее на място, където никой не може да му причини страдание и където въпреки това е най-активната работилница на вселенската воля“.
Лъкман затвори книгата.
Чарлз Фрек усети какво става и пристъпи между Барис и Лъкман.
— Хей, успокойте се, момчета.
— Дръпни се от пътя ми, Фрек — каза Лъкман, замахвайки високо с дясната си ръка към Барис. — Хайде, Барис, сега ще ти дам да се разбереш, ще видиш как трябва да разговаряш с хората, които те превъзхождат!
Барис изпищя от ужас, изпусна химикалката и бележника си и избяга към отворената врата на къщата. Докато тичаше, извика:
— Чух телефона, сигурно звънят за карбуратора.
Всички го гледаха как бяга.
— Само се измайтапих с него — каза Лъкман, потърквайки долната си устна.
— А ако вземе пистолета си със заглушителя? — попита Фрек, напълно изгубил самообладание. Тръгна бавно към колата си, за да се омете по най-бързия начин, ако Барис започне да стреля.
— Хайде — каза Арктър на Лъкман. Двамата се върнаха към работата над колата, докато Фрек се мотаеше неспокойно край своята собствена, чудейки се как е могъл да се прецака да дойде тук днес. Днес тук не цареше обичайната весела атмосфера. Беше усетил лошите вибрации от самото начало. „Какво шибано нещо се е объркало?“ — чудеше се той, докато се качваше в колата си и се готвеше да си тръгне.
„Дали и тук нещата са тръгнали на зле — запита се той, — както в къщата на Джери Фабин през последните няколко седмици преди да го откарат? А колко хубаво беше — всеки можеше да си отдъхне, да се надруса и да се радва на хубавата рокмузика, особено ако е на «Ролинг Стоунс». Дона седеше с коженото си яке и ботушите си и пълнеше капсули, Лъкман правеше цигари с трева и обясняваше за семинара по приготвяне и пушене на марихуана, който смята да проведе в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, и как някой ден внезапно ще направи перфектната цигара и това ще бъде увековечено на витрина в Залата на конституцията, като част от американската история, наред с другите експонати от подобно голямо значение. Когато поглеждам назад, дори когато седяхме с Джим Барис в «Цигуларите» оня ден… дори тогава беше по-добре. Джери започна всичко. Нещата тръгнаха на зле откакто се случи това с Джери. Как можаха толкова хубави дни, случки и моменти толкова бързо да останат в миналото, и то без причина, без никаква основателна причина? Просто нещо се промени. И никой не знае защо.“
— Тръгвам си — каза той на Арктър и Лъкман, които го изгледаха как дава газ.
— Остани бе, човече — изрече Лъкман с топла усмивка. — Имаме нужда от теб. Ти си наш брат.
— Не. Изчезвам.
Барис надникна предпазливо от къщата. Държеше чук.
— Бяха набрали грешен номер — извика той, пристъпвайки напред внимателно, като от време на време спираше и примигваше, като карбуратор в движеща се кола.
— За какво ти е тоя чук? — попита Лъкман.
— За поправката на двигателя — отвърна Арктър.
— Когато бях вътре ми попадна пред очите и реших да го взема — обясни Барис, докато се връщаше предпазливо при приятелите си.
— Най-опасните хора — каза Арктър — са онези, които се страхуват от собствената си сянка.
Това беше последното, което чу Чарлз Фрек, докато потегляше. Зачуди се дали Арктър не е имал предвид него, Чарлз Фрек. Почувства се засрамен. „Мамка му — помисли си, — а защо да стоя тук, когато има неприятности?“ Не си бе тръгнал от страх, просто девизът му беше: „Избягвай неприятните сцени“. Така че си тръгваше, без да се обръща назад. „Нека да се разбират помежду си — каза си. — Кому са изтрябвали?“ Но се чувстваше зле. Чувстваше се страшно зле от това, че си е тръгнал и че е станал свидетел на това как нещата отиват на зле, и отново се запита защо се е получило така, но сега му хрумна, че всичко може пак да се оправи и настроението му се подобри. Даже в главата му се разигра краткотрайна фантазия, докато се опитваше да мине встрани от полицейските радари: