Дори хората, които вече са покойници или са изперкали, като Джери Фабин. Седят под някаква странна бяла светлина, която не е дневната светлина, но е още по-ярка. Море от светлина, което ги обгръща отвсякъде.
Дона и още две други мацки изглеждат толкова секси — те са по тениски и панталонки, и без сутиени. Той чува музиката от пуснатата грамофонна плоча, но не може да разпознае точно какво звучи. „Може би Хендрикс?“ — пита се. Да, някакво старо парче на Джими Хендрикс, или по-скоро на Джанис Джоплин. На всички тях — Джим Крос, Джанис Джоплин и особено на Джими Хендрикс. „Преди да умра — пее Хендрикс, — нека да изживея живота си както аз искам.“ В този момент фантазията му се прекъсна, защото си спомни онова, което беше забравил — че Хендрикс е мъртъв, а също и Джанис Джоплин, както и Джим Крос. Хендрикс и Джоплин бяха загинали от свръхдоза хероин, и двамата — двама от най-чистите и прекрасни хора, невероятни хора. Той си спомни как е чул, че мениджърът на Джанис й е давал само по двеста-триста долара от време на време, тя не е получавала останалото заради пристрастеността си към наркотиците. После в ума на Фрек прозвуча песента й „Всичко е самота“ и той се разплака. В това състояние кара през целия път до къщата си.
Робърт Арктър седеше в гостната с приятелите си и се опитваше да реши дали се нуждае от нов карбуратор, или старият може да се поправи. Усещаше с цялото си тяло безшумното електронно присъствие на холокамерите и това го караше да се чувства добре.
— Изглеждаш весел — каза Лъкман. — Ако ми се налагаше да похарча стотина долара, нямаше да съм весел.
— Реших да се разходя по улицата и да намеря кола като моята — обясни Арктър. — И тогава ще разменя карбураторите и няма да плащам нищо. Както правят всички, които познаваме.
— Особено Дона — съгласи се Барис. — Иска ми се да не беше идвала тук оня ден, когато ни нямаше. Дона краде всичко, което може да носи, а ако не може да го носи, се обажда на приятелчетата си и те идват да й помогнат.
— Ще ви разкажа една история, която чух за Дона — каза Лъкман. — Веднъж тя пуснала четвърт долар в една от онези автоматични машини за пощенски марки. Машината се развалила и започнала да плюе марка след марка. Накрая Дона напълнила цялата си пазарска чанта с тях. После тя и нейните приятелчета изброили осемнайсет хиляди петнайсетцентови марки. Яко, само че какво ще прави Дона Хоторн с тях? Тя никога през живота си не е писала писмо, освен до адвоката си, когато някой тип я измами и не си плати за дрогата.
— Наистина ли Дона постъпва така? — попита Арктър. — Има адвокат, когото използва при измами чрез незаконна дейност? Какво може да постигне по този начин?
— Тя просто казва на адвоката си, че оня тип й дължи пари.
— Представете си някакво гневно писмо до адвоката, че някой не си е платил дрогата! — каза Арктър, възхищавайки се за пореден път на Дона.
— Както и да е — продължи Лъкман, — седяла си тя с пълната чанта с поне осемнайсет хиляди петнайсетцентови марки и се чудела какво, по дяволите, да прави с тях. Не става да се опиташ да ги продадеш на пощата, естествено. Нали като отидат да оправят автомата, ще разберат какво е станало и ще чакат с нетърпение да се появи някой с куп петнайсетцентови марки. Така че тя — разбира се, след като натоварила чантата в колата и си тръгнала — се обадила на побърканите си приятелчета, с които работи, и те дошли посред нощ със съответното оборудване — крадено, разбира се, — откъртили машината от асфалта, натоварили я на задната седалка на форда си — вероятно също краден — и я откарали при Дона. За марките.
— Искаш да кажеш, че тя е продавала марките? — попита смаяно Арктър. — С автомат? Една по една?
— Те я монтирали — поне така съм чул да се говори — на място, където минават много хора, но далеч от всякакви пощенски станции, и отново я пуснали да работи.
— Значи са открили как се вади кутията с монетите — каза Барис.
— Така че продавали марки няколко седмици — каза Лъкман, — докато запасът се изчерпал, което естествено се случило, в края на краищата. И кое мислите, че е следващото шибано нещо? Представям си как мозъкът на Дона е работил през тези няколко седмици, този селски мозък, възпитан в пестеливост… Семейството й е дошло тук от някакво европейско село. Както и да е, та по времето, когато марките се свършвали, тя решила да смени машината с автомат за безалкохолни напитки — също от пощата, а те наистина се охраняват. И можеш да влезеш доживот в затвора заради това.