— Барис — каза той, — смятам да поизляза и да видя дали ще мога да изкарам малко пари.
В този момент се сети, че няма кола.
— Лъкман — попита той, — твоят форд фалкон в движение ли е?
— Не — отвърна Лъкман след кратък размисъл. — Смятам, че не е.
— Джим, ще ми заемеш ли колата си? — обърна се той към Барис.
— Чудя се… дали ще можеш да се оправиш с нея — отвърна Барис.
Той винаги се защитаваше по този начин, когато някой се опиташе да вземе назаем колата му, защото беше направил някои тайни изменения в
(а) окачването
(б) двигателя
(в) скоростите
(г) задната част
(д) ходовата част
(е) електросистемата
(ж) предната част и волана
(з) също така в часовника, запалката, пепелника и жабката. Особено в жабката.
Неговата жабка винаги беше заключена. Радиото също беше хитро преправено (той никога не обясняваше как и по каква причина). При опит да се смени станцията следваха едноминутни смущения, натискането на копчетата не водеше до никакъв резултат и, което беше най-странното, никога не се хващаше рок-музика. Понякога, когато придружаваха Барис при покупки и Барис паркираше и излезеше от колата, оставяйки ги вътре, той пускаше определена станция с много силен звук. Ако те сменяха станцията, докато го няма, побесняваше и отказваше да говори по пътя на връщане, без да обяснява защо. Не даваше никакви обяснения и впоследствие. Вероятно радиото му беше настроено на тази честота, за да предава на
(а) властите
(б) частна полувоенна политическа организация
(в) синдикатите
(г) високоинтелигентни извънземни.
— Имам предвид — каза Барис, — че ако пътуването до…
— О, я стига, мамка му! — прекъсна го Лъкман. — Имаш съвсем обикновена кола с шестцилиндров двигател. Когато паркираме в търговската част на Лос Анджелис, служителите на паркинга я подкарват. Защо и Боб да не може? Ти си задник!
Сега Боб Арктър също имаше няколко нови устройства в колата си, няколко нови модификации в собственото си радио. Но не му се говореше за това. Всъщност собственикът им беше Фред. Или някой друг. И те вероятно бяха подобни на устройствата на Барис, но можеше и да не са.
Например, всяко превозно средство на служителите на закона излъчваше специфичен сигнал на всички честоти, който звучеше на обикновените радиоприемници в колите като повреда в искрогасителя. Сякаш полицейската кола не може да запали. Обаче Боб Арктър, също служител на закона, имаше в радиото си механизъм, който беше страшно полезен, тъй като шумовете му не означаваха абсолютно нищо за другите хора — за много други хора, които не разпознават смущенията като носител на информация. Но на Боб Арктър различните шумове му съобщаваха на първо място колко близо е полицейската кола до неговата, а освен това точно на кои служби е колата — на градската или окръжната, на пътната полиция или на федералните служители. Също така той можеше да излъчва едноминутни сигнали до паркираните коли. Онези в паркираните коли успяваха да определят колко минути трябва да чакат, без да се налагат жестове с ръка, които могат да бъдат видени от странични хора. Това беше полезно, например, когато се уговарят да влязат в къщата точно за три минути. Звукът от радиото на колата им подсказваше точно кога са изтекли трите минути.
Арктър знаеше също и една станция на средни вълни, която излъчваше песни от челните места в класациите, съпроводени от празните дрънканици на водещите, но това понякога изобщо не бяха празни дрънканици. Ако радиото бъде настроено на тази станция и звуците й изпълнят колата, за някого това бяха обикновената поп музика и обичайните досадни брътвежи на водещите и никога не би му хрумнало, че водещият със същия тон, с който обикновено обявява: „А сега един поздрав за Фил и Джейн — новото парче на Кет Стивънс, което са нарича…“, може да каже: „Синята кола ще отиде миля на север по Бъстънчъри и другият екип ще…“ и така нататък. И никога никой от множеството типове и мацки в колата му не забелязва нищо — дори когато е задължен да е на честотата на станцията с полицейските инструкции, като например по време на някоя голяма полицейска операция или акция, с която е свързан. Или ако забележат, вероятно решават, че са откачили или ги е хванала параноята, и забравят за това.