Както повечето големи компании, те печелеха толкова много, че се чувстваха задължени да създадат малък отдел за дела pro bono — с безплатна защита, — за да изпълнят моралната си отговорност пред обществото. Фирмата се гордееше с факта, че има щатен съдружник, който се занимава с тази благотворителност, един ексцентрик, вършещ добри дела. Казваше се Е. Гарнър Гудман и неговият просторен кабинет с две секретарки беше на шейсет и първия етаж. В рекламната брошура на фирмата с позлатени корици многократно се подчертаваше обстоятелството, че адвокатите на фирмата се насърчават да участват в дела pro bono. Съобщаваше се още, че през осемдесет и девета адвокатите на „Кравиц и Бейн“ са посветили, кажи-речи, шейсет хиляди часа от скъпоценното си време на неплатежоспособни клиенти. Настаняване на безпризорни деца, затворници, осъдени на смърт, незаконно пребиваващи чужденци, наркомани. То се знае — фирмата особено се вълнуваше от проблемите на бездомните. В брошурата дори имаше снимка на двама млади адвокати но ризи, с навити ръкави, с разкопчани яки и петна от пот под мишниците, с жалостиво изражение на лицата. Правеха нещо заедно с група деца от малцинствата, май заравяха отпадъци. Адвокати, които спасяват обществото.
Адам Хол беше сложил една брошура в тънка папка и вървеше бавно по коридора на шейсет и първия етаж към кабинета на Е. Гарнър Гудман. Той кимна и поздрави друг млад адвокат, когото не познаваше. На коледното тържество на фирмата на входа се раздаваха табелки с имената. Някои от съдружниците почти не се познаваха. Други се виждаха един-два пъти в годината. Хол отвори вратата и влезе в малка стая. Секретарката спря да трака на машината и се усмихна едва-едва. Той попита дали мистър Гудман е там, а тя му кимна към редицата столове да почака. Беше подранил с пет минути за срещата в десет — като че ли имаше някакво значение. Та нали тук се работи pro bono. Забрави за часовника. Забрави за платените часове. Забрави за премиите за добра работа. Като предизвикателство към останалите във фирмата, Гудман не разрешаваше да се поставят часовници по стените и дори той самият не носеше часовник.
Адам прелисти папката си. Подсмихна се при вида на брошурата. Отново прочете кратката си автобиография — колежа Пепърдайн, юридически факултет в Мичиган, редактор на юридическо списание, протоколи от дела, приключили със сурови и необичайни присъди, коментари за издадени напоследък смъртни присъди. Твърде кратка наистина, но тогава той беше само на двайсет и шест. Едва от девет месеца работеше при „Кравиц и Бейн“.
Той прочете две пространни решения на Върховния съд на САЩ за екзекуции в Калифорния и си направи бележки по тях. Погледна часовника си и почете още малко. Най-накрая секретарката му предложи кафе, но Адам учтиво отказа.
Кабинетът на Е. Гарнър Гудман беше смайващ образец на безредие. Беше голям, но задръстен от вещи, на всяка стена имаше огънати под тежестта на книгите лавици, а подът бе покрит с купища прашни папки. Писалището в средата бе заринато от листа с всякакви размери. Килимчето под него бе осеяно с хартиени отпадъци.
Дървените капаци на големия прозорец закриваха великолепен изглед към езерото Мичиган. Очевидно на мистър Гудман не му оставаше време да се любува на природата.
Беше вече стар, с добре поддържана сива брада и гъста посребрена коса. Бялата му риза бе идеално колосана. Зелената шарена папийонка, негова запазена марка, бе вързана точно под брадичката. Адам влезе в кабинета и внимателно се промъкна покрай купищата хартия. Гудман не стана, а само протегна ръка и поздрави хладно. Адам му подаде папката и седна на единствения празен стол в стаята. Зачака нервно, докато Гудман разглеждаше делото, поглаждайки леко брадата и папийонката си.
— Защо искате да се заемете с дело pro bono? — промърмори Гудман след продължително мълчание.
Той не вдигаше поглед от папката. Меки звуци на класическа китара долитаха от скритите в тавана тонколони.
— Ами по различни причини — раздвижи се неловко Адам.
— Май се сещам. Искате да служите на човечеството, да се отблагодарите на обществото или може би се чувствате виновен, че сте прекарали толкова време тук, скубейки пари на час, и сега желаете да пречистите душата си, да се потрудите истински, да свършите някаква честна работа и да помогнете на другите. — Гудман стрелна Адам със сини като мъниста очи над черните рамки на очилата, кацнали на върха на доста острия му нос. — Има ли нещо вярно в това?
— Не съвсем.
Гудман продължи да разглежда делото.