— Не, няма. Той ще умре след три месеца със или без адвокат. Честно казано, радвам се, че изчезва от живота ми.
— Човекът се нуждае от адвокат — повтори Адам.
— Той сам се защитава и го прави дяволски добре, ако трябва да съм съвсем честен. Пише на машина собствените си предложения и изявления и сам си прави проучванията. Дори научих, че дава съвети на някои от приятелчетата си, осъдени на смърт. Естествено, само на белите.
— Проучил съм цялото дело.
Е. Гарнър Гудман бавно въртеше в ръце очилата си, размишлявайки върху казаното от Адам.
— Но това е половин тон хартия. Защо го правите?
— Интересува ме случаят. Следя го от години и чета всичко, което се пише за този човек. Попитахте ме защо съм избрал „Кравиц и Бейн“. Ами истината е, че исках да работя по делото Кейхол, и мисля, че фирмата го е защитавала безвъзмездно в продължение на осем години, нали?
— Седем, но изглеждат като двайсет. Мистър Кейхол не е най-приятният човек за общуване.
— Но това е напълно разбираемо, след като е бил в единична килия десетина години.
— Не ми обяснявайте за живота в затвора, мистър Хол. Влизали ли сте някога в затвор?
— Не.
— Но аз съм влизал. Бил съм в отделенията на смъртниците в шест щата. Сам Кейхол ме прокле, когато го оковаха в белезници. Не е добър човек. Непоправим расист, който мрази почти всички. А и вас ще намрази, ако се срещнете с него.
— Не мисля така.
— Вие сте адвокат, мистър Хол. А той мрази адвокатите повече от чернокожите и евреите. Вече десет години е близо до смъртта и е убеден, че е жертва на адвокатски заговор. По дяволите, той се опитва да се откаже от нас вече три години. Нашата фирма е изгубила хонорарно време за два милиона долара, за да го запази жив, а неговата единствена грижа е да ни разиграва. Вече не помня колко пъти отказа да се срещне с нас, след като бяхме били толкова път до Парчман. Той е луд, мистър Хол. Намерете си друго дело. Например за малтретирани деца или нещо подобно.
— Не, благодаря. Интересувам се от дела със смъртни присъди, а и съм пристрастен към историята на Сам Кейхол.
Гудман внимателно постави очилата на върха на носа си, после бавно вдигна крака върху края на бюрото и скръсти ръце върху колосаната риза.
— Защо, ако мога да попитам, сте пристрастен към Сам Кейхол?
— Ами не мислите ли, че това е много интересен случай? Кланът, движението за граждански права, бомбените атентати, тормозът в района. Богат на събития период от американската история. Изглежда много отдавна, а е станало само преди двайсет и пет години. Наистина завладяваща история.
Вентилаторът на тавана бавно се въртеше. Мина една минута.
Гудман свали краката си от бюрото и се облегна на лакти.
— Мистър Хол, ценя вашия интерес към работата pro bono и мога да ви кажа, че има какво да се свърши в тази област. Но трябва да си намерите друго дело. Това не е студентско състезание.
— Но и аз не съм студент.
— Сам Кейхол се отказа от нашите услуги, мистър Хол. Май не разбирате това.
— Искам да ми дадете възможност да се срещна с него.
— Защо?
— Мисля, че мога да го убедя да се съгласи да го представлявам в съда.
— Нима?
Адам пое дълбоко въздух, после се изправи и се запъти към прозореца, сръчно заобикаляйки купчините папки. Още едно дълбоко поемане на въздух. Гудман го гледаше и чакаше.
— Трябва да ви съобщя една тайна, мистър Гудман. Никой не я знае, освен Емит Уайкоф. Бях принуден да му го кажа. Няма да я разгласите, нали.
— Слушам ви.
— Обещавате ли ми?
— Да, обещавам — каза Гудман и захапа дръжката на очилата си.
Адам погледна през цепнатината на щорите. Една платноходка пореше водите на езерото Мичиган.
— Роднина съм на Сам Кейхол.
Гудман не трепна.
— Така значи, моето момче. Какъв ти се пада?
— Имал е син, Еди Кейхол, който напуснал Мисисипи опозорен след арестуването на баща си. Заминал за Калифорния, сменил си името и се опитал да забрави миналото. Но то не престанало да го измъчва и през осемдесет и първа се самоубил, малко след като баща му бил осъден.
Сега Гудман седеше с гръб на ръба на стола.
— Еди Кейхол е баща ми.
— Сам Кейхол е твой дядо — каза Гудман след кратко колебание.
— Не го знаех, докато не станах на седемнайсет. Съобщи ми го леля ми, след като погребахме татко.
— Ама че работа!
— Обещахте да не казвате на никого.
— Разбира се. — Гудман седна на бюрото и качи краката си на стола. Гледаше към щорите. — Сам знае ли…
— Не. Роден съм в окръг Форд, Мисисипи, в град Клантън, а не в Мемфис. Винаги са ми казвали, че съм роден в Мемфис. Истинското ми име е Алън Кейхол, но го узнах много по-късно. Бил съм на три години, когато сме напуснали Мисисипи. Родителите ми никога не споменаваха този край. Майка ми смяташе, че между Сам и Еди не е имало никаква връзка до деня, в който му писала за смъртта на сина му. Той не отговорил.