Адам кимна, без да се усмихва.
— Нещата потръгнаха. Не знаех как или кога ще се получи. Никой не предполагаше, че Кейхол ще пожелае да спрем да го представляваме, макар че аз подозирах. Не ме питайте какво ще стане после.
— Той ще бъде мъртъв след три месеца, ако не и по-рано.
— Но аз трябва да направя нещо, мистър Гудман. Ако компанията не ми разреши да поема делото, тогава вероятно ще си подам оставката и ще се опитам да се справя сам.
Гудман поклати глава и скочи на крака.
— Недей! Ще измислим нещо. Ще трябва да уведомя за това Дан Роузен, главния съдружник. Мисля, че ще се съгласи.
— Той има ужасна репутация.
— Заслужава си я. Но все пак мога да поговоря с него.
— Той ще се съгласи, ако вие с Уайкоф му го препоръчате, нали?
— Разбира се. Гладен ли си, момче? — Гудман се пресегна за сакото си.
— Малко.
— Хайде да отидем някъде да хапнем по един сандвич.
Обедната тълпа още не бе нахлула в заведението на ъгъла. Съдружникът и стажантът седнаха на малка маса до прозореца, който гледаше към тротоара. Движението не бе натоварено и стотици пешеходци се суетяха само на няколко крачки от тях. Келнерът им донесе затоплен сандвич със солено говеждо, кисели краставички, швейцарско сирене и сос за Гудман и пилешка супа за Адам.
— Колко души в Мисисипи чакат изпълнение на смъртна присъда? — попита Гудман.
— Миналия месец бяха четирийсет и осем. Двайсет и пет чернокожи и двайсет и трима бели. Последната екзекуция беше преди две години — Уили Парис. Следващият вероятно ще бъде Сам Кейхол, освен ако не стане чудо.
Гудман лапаше бързо, на големи залъци. Избърса устата си с хартиената салфетка.
— Бих казал, че трябва да стане доста голямо чудо. От юридическа гледна точка не остана много за правене.
— Само обичайните молби за помилване, оставяни за краен случай.
— Хайде да отложим за по-късно разговорите за стратегията. Ти май въобще не си ходил в Парчман.
— Не. След като научих истината, ми се щеше да се върна в Мисисипи, но някак не се получи.
— Това е обширна ферма в центъра на делтата на Мисисипи, недалеч от Гринвил. Ирония на съдбата, а? Около седемнайсет хиляди акра. Може би най-горещото място в света. Намира се на шосе 49 и прилича на малко селце. Множество сгради и къщи. В предната част е администрацията, която не е оградена. Около трийсет различни лагера са разпръснати из полето и всички са строго охранявани. Всеки лагер е напълно отделен от другите. Някои се намират на много километри разстояние един от друг. Минаваш покрай различни зидове, огради, вериги и бодлива тел, а вътре се мотаят без работа стотици затворници. Облеклото им е в различен цвят, в зависимост от извършеното престъпление. Повечето са чернокожи безделници, някои играят баскетбол, други просто си седят на верандите на сградите. Тук-там ще мернеш бяло лице. Като караш бавно по чакълестия път покрай лагерите и бодливата тел, ще стигнеш до безобидна на пръв поглед ниска постройка с плосък покрив. Зад високата ограда стърчат наблюдателни кули с охрана. Цялото това модерно съоръжение си има някакво име, но всички го знаят като „Отделението“.
— Звучи, сякаш е някакво чудесно място.
— Представях си го като мрачно и студено подземие, пропито с влага, която се стича от тавана. Но се оказа просто малка сграда в средата на поле, засято с памук. Всъщност не е толкова лошо, колкото в подобни отделения в други щати.
— Бих искал да го видя.
— Още не си готов за него. Ужасно място е, пълно с отчаяни хора, които очакват смъртта си. Бях на шейсет, когато отидох там за първи път, и после не можах да спя цяла седмица. — Той отпи от кафето си. — Не знам как ще се почувстваш, когато влезеш вътре. Няма нищо по-лошо от Отделението, ако отиваш там при един напълно непознат клиент.
— Той е точно такъв.
— Как смяташ да му кажеш…
— Не знам. Ще измисля нещо. Сигурен съм, че ще стане от само себе си.
— В тая история има нещо нелепо — поклати глава Гудман.
— Цялото семейство е нелепо.
— Сега си спомням, че Сам имаше две деца, и май че едното момиче. Отдавна беше. Тайнър свърши по-голя мата работа.
— Дъщеря му е леля ми Лий Кейхол Бут, но тя иска да забрави моминското си име. Омъжила се е за богат мъж от известно семейство в Мемфис. Той има една-две банки и в семейството му никога не се говори за баща й.
— Къде е майка ти?
— В Портланд. Задоми се повторно преди няколко години. Чуваме се два пъти в годината. Меко казано — ненормални отношения.
— Кой ти осигури парите за колежа Пепърдайн?
— От застраховка „живот“. Баща ми трудно можеше да се задържи на работа, но бе достатъчно умен, за да си направи застраховка „живот“. Тя изтече много преди той да се самоубие.