— Сам никога не е говорил за семейството си.
— А и семейството му никога не го споменава. Жена му, моята баба, умря няколко години, преди да го осъдят. Аз, разбира се, не знаех това. Повечето неща за родословието ни съм научил от майка ми, която положи доста усилия да забрави миналото. Не знам как е в нормалните семейства, мистър Гудман, но нашето рядко се събира заедно, а когато случайно се срещнем, не сме склонни да обсъждаме миналото. Съществуват още много неразгадани тайни.
Гудман дъвчеше чипс и слушаше внимателно.
— Спомена, че имаш сестра.
— Да, Кармен. Тя е на двайсет и три години. Много е умна. И хубава. Учи в колежа в Бъркли. Родена е в Лос Анджелис, затова не й се наложи да си сменя името като нас. Поддържаме връзка.
— Тя знае ли?
— Да. Леля Лий каза първо на мен, веднага след погребението на баща ми, а после, естествено, майка ме помоли да съобщя на Кармен. Тогава тя беше едва на четиринайсет. Никога не е проявявала интерес към Сам Кейхол. Честно казано, другите от семейството биха искали той да изчезне незабелязано.
— Скоро желанието им ще се изпълни.
— Но няма да е незабелязано, нали, мистър Гудман?
— Не. Никога не става така. За един кратък, но ужасен момент Сам Кейхол ще бъде в устата на всички. Ще видим отново старите кадри от бомбената експлозия, процесите и клановците, демонстриращи пред съда. Отново ще се разрази старият спор за смъртната присъда. Пресата ще се пренесе в Парчман. После ще го убият и два дни по-късно всичко ще бъде забравено. Всеки път е едно и също.
Адам разбърка супата си и внимателно извади късче пилешко. Разгледа го, после го върна в чинията. Не беше гладен. Гудман лапна още един чипс и изтри със салфетката ъгълчетата на устата си.
— Предполагам, не си правиш илюзията, че всичко това може да бъде запазено в тайна?
— Мислих по въпроса.
— Безполезно е.
— Майка ми ме помоли да не се разчува. Сестра ми не желае да обсъжда това. А леля ми в Мемфис изтръпва само при мисълта, че е възможно всички да бъдем идентифицирани като членове на семейство Кейхол и това да ни съсипе завинаги.
— Не става въпрос само за принципна възможност. Когато журналистите приключат с теб, ще имат всички стари черно-бели фотографии, на които седиш на коленете на дядо си. Ще стане страхотен материал, Адам. Само си представи за миг. Забравеният внук се явява в последния момент и прави героично усилие да спаси злочестия си стар дядо, докато часовникът неумолимо отброява времето, което му остава.
— От една страна, това ми харесва.
— Не е лошо, наистина. Това ще привлече вниманието към нашата любима малка фирма.
— Което повдига още един неприятен въпрос.
— Не мисля, че е така. В „Кравиц и Бейн“ няма страхливци, Адам. Ние оцеляхме и процъфтяхме в хаотичния свят на чикагското правосъдие. Известни сме като най-дебелокожите гадни типове в града, които пет пари не дават за нищо. Не се тревожи за фирмата.
— Значи ще се съгласите.
Гудман остави салфетката на масата и отново отпи от кафето си.
— О, това е чудесна идея, ако приемем, че дядо ти също ще се съгласи. Накараш ли го да подпише, или по-скоро да преподпише, отново ще се захванем за работа. Ти ще бъдеш на предна линия. Оттук ще ти помагаме с каквото можем. Ще бъда неотлъчно в сянката ти. Ще има ефект. После ще го убият и ти няма да го понесеш. Присъстват съм на смъртта на трима мои клиенти, Адам. Включително на един в Мисисипи. Никога няма да бъдеш същият след такова преживяване.
Адам кимна и се усмихна, после погледна към пешеходците на тротоара.
— Ще бъдем наблизо, за да ти дадем кураж, когато го убият — продължи Гудман. — Няма да си сам в този момент.
— Няма ли някаква надежда?
— Почти не. Но ще обсъдим стратегията по-късно. Първо ще се срещна с Даниъл Роузен. Той вероятно ще иска да говори с теб надълго и нашироко. Второ, ще трябва да се видиш със Сам, един вид малка семейна среща. Това е трудната част. Трето, ако той се съгласи, ще се заловим за работа.
— Благодаря ви.
— Не ми благодари, Адам. Мисля, че когато всичко свърши, ние с теб вече няма да си говорим.
— Въпреки това, благодаря ви.
5
Срещата бе организирана бързо. Е. Гарнър Гудман проведе първия телефонен разговор, а след час необходимите участници бяха повикани. След четири часа те вече се бяха събрали в малка, рядко използвана зала за пресконференции в съседство с кабинета на Даниъл Роузен. Бяха на територията на Роузен и това доста безпокоеше Адам. Според слуховете Даниъл Роузен беше чудовище, въпреки че двата сърдечни удара бяха притъпили донякъде суровия му нрав и смекчили твърдостта му. В продължение на четирийсет години той бе безмилостен правник, най-ужасният, злият и несъмнено най-резултатният кавгаджия в чикагските съдебни зали. Преди сърдечните удари той бе известен с нечовешкия си режим на работа — деветдесет часа седмично, денонощно малтретиране на съдебни секретари и помощници, които се ровеха из папките и му набавяха информация. Няколко жени го бяха напуснали. Четири секретарки работеха едновременно, за да насмогнат на темпото му. Даниъл Роузен беше душата на „Кравиц и Бейн“, но едно време. Лекарят ограничи работата му в кабинета до петдесет часа седмично и му забрани да се явява в съда.