— Идеята е чудесна, ако питате мен — добави Уайкоф, а миниатюрният телефон избръмча някъде дълбоко в джоба му. Той го залепи за ухото си и се извърна настрана.
— Ами какво ще стане, ако той не успее? Няма ли да ни навреди? — попита Роузен.
— Предполага се, че Сам трябва да умре, нали? Именно за това е и в Отделението за осъдени на смърт — обясни Гудман.
Уайкоф спря да мънка и пъхна телефона обратно в Джоба си.
— Трябва да тръгвам — каза той и нервно се запъти към вратата. — Та докъде стигнахме?
— Все пак това не ми харесва — каза Роузен.
— Даниъл, Даниъл, винаги си бил упорито магаре — каза Уайкоф, като спря в края на масата и се облегна на нея с двете си длани. — Знаеш, че идеята е добра, но просто те е яд, защото не ни е казал в началото.
— Така е. Той ни измами, а сега ни използва.
Адам пое дълбоко въздух и поклати глава.
— Я се стегни, Даниъл. Интервюто му беше преди една година. Това вече е минало, човече. Забрави го. В момента имаме по-належащи проблеми. Той е умен. Страшно работлив е. Реалист. Прецизен в проучванията. Имаме късмет, че е при нас. А семейството му е просто объркано. Но, разбира се, няма да прекратяваме договора си с всеки адвокат, който има ненормално семейство. — Уайкоф се ухили на Адам. — Плюс това всички секретарки смятат, че е доста привлекателен. Предлагам да го изпратим на юг за няколко месеца и после да го върнем колкото се може по-скоро. Имам нужда от него. Сега трябва да бягам. — Той излезе и затвори вратата след себе си.
В стаята се възцари мълчание, докато Роузен драскаше нещо в бележника си, после се отказа и затвори папката. Адам едва ли не изпита съжаление към него. Ето го великия боец, легендарния Чарли Хъсъл за чикагското правосъдие, прочутия адвокат, който в продължение на трийсет години е разтърсвал съдебни заседатели, ужасявал противниците си и сплашвал съдиите. Сега седеше тук като някакъв писарушка и отчаяно се бореше срещу възлагането на безвъзмездна защита на новак. Адам съзнаваше хумора и иронията на жалката ситуация.
— Ще се съглася с това, мистър Хол — каза Роузен драматично и тихо, почти шепнешком, сякаш беше много разстроен. — Но ви обещавам следното: когато делото Кейхол приключи и вие се върнете в Чикаго, ще предложа прекратяване на договора ви с „Кравиц и Бейн“.
— Вероятно няма да се наложи — рече бързо Адам.
— Вие ни се представихте с фалшиви подбуди — продължи Роузен.
— Казах вече, че съжалявам. Няма да се повтори.
— На всичко отгоре сте и умник.
— Както и вие, мистър Роузен. Покажете ми някой адвокат, който се явява в съда и не се прави на умен.
— Доста остроумно. Забавлявайте се с делото Кейхол, мистър Хол, тъй като то ще ви бъде последното в тази фирма.
— Искате да се забавлявам с една екзекуция ли?
— Успокой се, Даниъл — каза меко Гудман. — Просто се отпусни. Тук никой не е бил уволнен. Роузен посочи гневно с пръст към Гудман.
— Кълна се, че ще поискам неговото уволнение.
— Добре. Ти само можеш да препоръчаш това, Даниъл. Ще го представя пред комисията и просто ще си навлечем огромна разправия. Съгласен ли си?
— Нямам търпение да го дочакам — сряза го Роузен и скочи на крака. — Още сега ще започна кампанията.
Ще събера гласове до края на седмицата. Довиждане! — Той изхвърча от стаята и затръшна вратата.
Поседяха мълчаливо един до друг, гледаха през масата над празните столове към рафтовете с дебели правни книги, спретнато подредени до стената, и се вслушваха в ехото от трясъка на вратата.
— Благодаря — каза най-накрая Адам.
— Той всъщност не е лош — каза Гудман.
— Очарователен е. Истински лорд.
— Познавам го от доста отдавна. Сега страда, наистина е объркан и потиснат. Не знаем какво да правим с него.
— Ами пенсиониране например?
— Мислихме за това, но досега нито един съдружник не е бил принудително пенсиониран. Поради очевидни причини това ще е прецедент, който бихме искали да избегнем.
— Наистина ли мисли да ме уволни?
— Не се тревожи, Адам, Това няма да стане. Обещавам ти. Сгрешил си, че не си казал в началото, но това е дребен грях. И напълно обясним. Млад си, уплашен, наивен и искаш да помогнеш. Не се безпокой за Роузен. Съмнявам се, че след три месеца ще заема още тази длъжност.
— Мисля, че дълбоко в себе си той ме харесва.
— Очевидно.
Адам пое дълбоко въздух и заобиколи масата. Гудман извади писалката си и започна да си води бележки.
— Нямаме много време, Адам — каза той.
— Знам.
— Кога можеш да заминеш?
— Утре. Довечера ще си стегна багажа. Десет часа път е. — Делото тежи петдесетина кила. В момента се печата. Ще ти го пратя утре.