— Разкажи ми за кантората в Мемфис.
— Разговарях с тях преди около час. Директор е Бейкър Кули и той те очаква. Ще ти отделят малък кабинет и секретарка и ще ти помагат колкото могат. Не са големи специалисти, когато се стигне до съд.
— Колко адвокати има там?
— Дванайсет. Това е малка фирма, която погълнахме преди десет години, като никой не си спомня как точно е станало. Свестни момчета са обаче. И добри адвокати. Остатък от стара фирма, процъфтяла благодарение на търговците на памук и зърно. Мисля, че по тая линия е свързана с Чикаго. Така или иначе, изглежда добре, изписана на бланката ни. Бил ли си в Мемфис?
— Роден съм там, не помниш ли?
— Да, спомням си.
— Бил съм там веднъж. Посетих леля си преди няколко години.
— Старо крайречно градче, доста запазено. Ще ти хареса.
— Как може да ми хареса нещо през следващите няколко месеца?
— Хубаво. Трябва да идеш в Отделението колкото се може по-скоро.
— Ще бъда там вдругиден.
— Добре. Ще позвъня на директора. Казва се Филип Найфе, ливанец, колкото и странно да е. Има ги съвсем малко в делтата на Мисисипи. Но, така или иначе, той е стар приятел и ще го уведомя, че ще отидеш там.
— Директорът ти е приятел?
— Да. Преди няколко години дадох първата жертва в тази война — Мейнард Тоул. Противно момче. Екзекутираха го, май че беше през осемдесет и шеста, и след това се сприятелих с директора. Ще повярваш ли, че той е против смъртното наказание?
— Не.
— Мрази екзекуциите. Ще научиш нещо ново, Адам — смъртното наказание може би е много популярно в нашата страна, но хората, които са принудени да го изпълняват, са против него. Ще се срещнеш с тези хора: охраната, която е близо до затворниците, администраторите, които трябва да съставят план за ефикасна смърт, служи телите на затвора, които репетират един месец предварително. Това е едно странно и много потискащо кътче от света.
— Нямам търпение да го видя.
— Ще говоря с директора, за да получа разрешение за посещението ти. Сигурно ще ти позволят да останеш няколко часа. Разбира се, може да трае и пет минути, ако Сам не иска адвокат.
— Мислиш ли, че той ще разговаря с мен?
— Да. Не мога да си представя реакцията му, но ще разговаря. Може да се наложи да идеш няколко пъти, преди да подпише, но ще успееш.
— Кога си го виждал за последен път?
— Преди две години. Ходихме с Уолъс Тайнър. Ще трябва да си свериш часовника с него. През последните шест години той се занимаваше активно с това дело.
Адам кимна и премина нататък. През деветте си месеца тук бе използвал информацията, събрана от Тайнър.
— С какво ще започнем?
— Ще поговорим за това по-късно. Ще се срещна с Тайнър рано сутринта, за да прегледаме отново делото. Няма да започнем, преди да ни дадеш знак. Не можем да продължаваме, ако не е наш клиент.
Адам мислеше за снимките във вестника, за черно-белите фотографии от шейсет и седма, когато Сам бе арестуван, за цветните снимки в списанията от третия процес през осемдесета и за филмовите кадри, от които той бе направил трийсетминутен видеофилм за Сам Кейхол.
— Той как изглежда?
Гудман остави писалката на масата и заопипва папийонката си.
— Среден ръст. Слаб, но пък човек рядко може да види дебелаци в Отделението при нервното напрежение и слабата храна там. Страстен пушач, което също е нещо обичайно, тъй като няма кой знае какво да се прави, а и, така или иначе, го чака смърт. Някаква странна марка са, май че „Монклер“, син пакет. Сива и мазна коса, доколкото си спомням. Тези хора не се къпят всеки ден. Дълга на тила, но това беше преди две години. Не е оплешивял още. Сива брада, Доста сбръчкан, но все пак наближава седемдесет. А освен това и пушенето. Ще видиш, че белите в Отделението изглеждат по-зле, отколкото черните.
Стоят затворени двайсет и три часа на ден, така че някак залиняват. Бледи, русоляви, с болнав вид. Сам е синеок, има приятни черти. Мисля, че някога е бил красив.
— След като баща ми умря и научих истината за Сам, имах много въпроси към майка си. Не можа да ми отговори на всичките, но веднъж ми каза, че той и баща ми не си приличали.
— Както и ти със Сам, ако за това намекваш.
— Да, предполагам.
— Той не те е виждал от бебе. Адам. Едва ли ще те познае. Няма да бъде толкова лесно. Ще трябва да му го кажеш.
Адам гледаше разсеяно масата.
— Прав си. Как ли ще реагира?
— Убий ме, не мога да си представя. Мисля, че ще бъде прекалено шокиран, за да говори много. Но той е доста интелигентен. Не е образован, но е чел много и се изразява добре. Все ще измисли да каже нещо. Може би ще му трябват няколко минути, за да реши какво точно.