Дори не намери време да купи някакви мебели. На дъсчения под, с лице към тухлената стена, бе поставено хубаво кожено канапе без облегалки. Имаше две огромни възглавници — жълта и синя, в случай че дойдат повече гости, което беше малко вероятно, вляво се намираше малкият кухненски бокс с плот и три плетени столчета, а надясно от канапето беше спалнята с неоправеното легло и захвърлени на пода дрехи. Шейсет и пет квадратни метра за хиляда и триста долара на месец. Заплатата на Адам като на обещаващ стажант преди девет месеца бе шейсет хиляди на година, а сега беше шейсет и две хиляди. От брутното възнаграждение — малко над пет хиляди месечно — хиляда и петстотин даваше за щатски и федерални данъци. Още шестстотин отиваха в пенсионния фонд на „Кравиц и Бейн“, който щеше да облекчи живота му, когато станеше на петдесет и пет, ако преди това не го съсипеха окончателно. След плащането на наема, водата, отоплението и тока, четиристотин месечно за взетия под наем сааб и извънредни разходи като замразена храна и някои нови дрехи на Адам му оставаха около седемстотин долара. Част от тях харчеше по жени, но обикновено познатите му бяха също току-що напуснали колежа, назначени на работа и с нови кредитни карти; те настояваха да си плащат сметките. Това бе добре дошло за Адам. Благодарение на бащината застраховка „живот“ той не бе ползвал студентски заеми. Въпреки че имаше неща, които би искал да си купи, упорито внасяше по петстотин долара в различни инвестиционни фондове. Тъй като не съществуваше близка перспектива да има жена и семейство, целта му бе да работи здраво, да пести много и да се пенсионира на четирийсет.
До тухлената стена бе опряна алуминиева маса с телевизор върху нея. Адам седна на канапето по спортни гащета, с дистанционното управление в ръка. В мансардата бе тъмно. Минаваше полунощ. С течение на годините той бе сглобил един видеофилм и го бе нарекъл „Приключенията на бомбаджията клановец“. Започваше с кратък репортаж, заснет от местен екип в Джаксън, Мисипипи, от трети март шейсет и седма сутринта след взривяването на една синагога. „Това е четвъртият атентат срещу еврейски обекти през последните два месеца“, съобщи репортерката, а зад нея се чуваше ревът на багер, разчистващ разрушенията наоколо. ФБР разполагаше с много малко улики и с още по-малко информация за пресата. „Продължават терористките действия на Клана“, каза мрачно репортерката и прекъсна.
Следваше атентатът срещу кантората на Крамер. Започваше с воя на сирени и с полицията, която гонеше хората от местопроизшествието. Местен репортер и операторът му се оказаха където трябва в самото начало, за да заснемат лудницата. Виждаха се хора, тичащи към това, което бе останало от кантората на Марвин. Над предната морава се стелеше гъст облак кафяв прах. Дърветата бяха изпочупени и оголели. Облакът бе неподвижен и нямаше изгледи скоро да се разсее. Чуваха се викове „Пожар“, а камерата снимаше безразборно наоколо, после се спря пред съседната сграда, от чиято разрушена стена бълваше гъст дим. Репортерът дишаше тежко в микрофона и бърбореше несвързано нещо за шокиращата сцена. Сочеше ту в една, ту в друга посока, а камерата реагираше със закъснение. Полицията го избута настрана, но той бе твърде възбуден, за да им обърне внимание. Неговият звезден миг бе настъпил, тъй като в заспалия град Гринвил бушуваше истински ад.
Трийсет минути по-късно гласът му, вече по-спокоен, се чу от друг ъгъл. Описваше изнасянето на Марвин Крамер. Полицията разшири кордона и избута тълпата назад, а пожарникарите и хората от спасителната група вдигнаха тялото и го понесоха през руините. Камерата проследи линейката, докато тя изчезна. После, след един час и от друг ъгъл, репортерът, вече съвсем спокоен и мрачен, показа двете носилки с покритите малки телца. Пожарникарите пристъпваха внимателно.
След това камерата се насочи към входа на затвора и за пръв път показаха Сам Кейхол. Бе в белезници и бързо го вкараха в чакаща отпред кола.
Както винаги Адам натисна бутона и върна кадрите със Сам. Беше през шейсет и седма, преди двайсет и три години. Сам бе на четирийсет и шест. Косата му бе черна и късо подстригана, според модата тогава. Под лявото му око имаше малка лепенка. Той вървеше бързо, в крак с агентите, защото хората го гледаха, снимаха и засипваха с въпроси. Обърна се само веднъж в отговор на виковете и както винаги Адам спря филма и за кой ли път се взря в лицето на дядо си. Картината бе черно-бяла и неясна, но погледите им винаги се срещаха.