— Дадено. Хайде да се позабавляваме, докато си тук.
— Не съм дошъл за забавление, лельо Лий.
— Казвай ми Лий, става ли?
— Добре. Утре ще се срещна със Сам.
Тя внимателно остави чашата си на масата, после стана и влезе вътре. Върна се с бутилка „Джак Даниълс“ и наля солидна доза в двете чаши. Отпи голяма глътка и се загледа към реката.
— Защо? — попита най-накрая тя.
— А защо не? Защото ми е дядо. Защото ще умре. Защото съм адвокат, а Сам има нужда от помощ.
— Та той дори не те познава.
— Утре ще се запознаем.
— Значи ще му кажеш?
— Да, разбира се. Представяш ли си? Всъщност ще разкрия една дълбока, мрачна, гадна тайна на семейство Кейхол. Какво ще кажеш?
Лий държеше с две ръце чашата си и бавно клатеше глава.
— Той ще умре — промълви тя, без да поглежда към Адам.
— Не още. Но ми е приятно да чуя, че това те интересува.
— Да, интересува ме.
— Нима? Кога го видя за последен път?
— Не започвай отново, Адам. Ти не разбираш.
— Добре. Искрена си. Тогава защо не ми обясниш. Слушам те. Искам да разбера.
— Не можем ли да говорим за нещо друго, скъпи? Не съм готова за този разговор.
— Не.
— Ще го обсъдим по-късно, обещавам ти. Просто точно сега не съм готова. Мислех, че ще поклюкарстваме и ще се посмеем.
— Съжалявам, Лий. Гади ми се от клюки и тайни. Нямам минало, защото баща ми се постара да го заличи. Искам да го узная, Лий. Искам да знам колко лошо е било всъщност.
— Ужасно беше — прошепна Лий сякаш на себе си.
— Добре. Сега съм вече голямо момче. Мога да го понеса. Баща ми ни напусна, преди да се наложи да ми го каже. Боя се, че оставаш само ти.
— Дай ми малко време.
— Няма време. Утре ще бъда очи в очи с него. — Адам отпи голяма глътка и изтри устни с ръкава си. — Преди двайсет и три години „Нюзуик“ писа, че бащата на Сам също е бил клановец. Вярно ли е?
— Да. Дядо ми.
— И още няколко чичовци и братовчеди.
— Цялата проклета пасмина.
— Според „Нюзуик“ в окръг Форд било публична тайна, че Сам Кейхол е застрелял чернокож в началото на петдесетте години и никога не е бил арестуван за това. Не е лежал и един ден в затвора. Вярно ли е?
— Какво значение има това сега, Адам? Случило се е много години, преди да се родиш.
— Значи е истина?
— Да.
— И ти си знаела?
— Видях го.
— Видяла си го! — Адам стисна ужасено очи. Задиша учестено и се отпусна в люлеещия се стол. Вниманието му бе привлечено от сирената на влекач и той го проследи по реката, докато изчезна под моста. Уискито започна да го хваща.
— Хайде да говорим за нещо друго — каза меко Лий.
— Дори когато бях малък — прошепна той, все загледан в реката, — обичах историята. Очарован бях от начина, по който са живели хората преди години — фургоните, златната треска, каубоите и индианците, заселването на Запада. В четвърти клас имаше едно момче, което твърдеше, че прапрадядо му е обирал влакове и е заровил парите в Мексико. Искаше да събере банда и да избяга, за да открие парите. Знаехме, че лъже, но ни беше забавно. Често се питах какви ли са били моите прадеди и помня, че бях много озадачен, защото сякаш нямаше никого.
— Какво казваше Еди по въпроса?
— Казваше ми, че всички са мъртви, освен това семейните истории били празна работа. Всеки път, когато задавах въпроси за семейството, майка ми ме дръпваше настрана и ми заповядваше да престана, защото това можело да го разстрои и отново да изпадне в мрачно настроение, с дни да се затвори в спалнята. По-голямата част от детството си прекарах, ходейки на пръсти заради баща си. Когато пораснах, започнах да разбирам, че той е много странен, много нещастен, но никога не съм си представял, че ще се самоубие.
Тя разклати леда в чашата си и отпи последната глътка.
— Работата е много дълбока, Адам.
— Чакам да ми разкажеш.
Лий взе бавно каната с чая и напълни чашите. Адам наля уиски и на двамата. Минаха няколко минути, докато отпиваха и наблюдаваха движението по крайречния път.
— Била ли си в Отделението за осъдени на смърт? — попита той накрая, все още вперил поглед в светлините по реката.
— Не — отвърна тя едва чуто.
— Той е там вече близо десет години, а ти не си отишла да го видиш нито веднъж?
— Писах му едно писмо, скоро след последния процес. Шест месеца по-късно той ми отговори да не ходя. Не искал да го виждам в Отделението на смъртта. Пратих му още две писма, но той не ми отговори.
— Извинявай.
— Не се извинявай. Имам голяма вина, Адам, и не ми е никак лесно да говоря за това. Просто ми дай малко време.
— Може би ще остана известно време в Мемфис.
— Искам да живееш при мен. Ще имаме нужда един от друг. — Тя се поколеба и разбърка чая с показалеца си. — Той ще умре, нали?