— Вероятно.
— Кога?
— След два-три месеца. Възможностите за обжалване са буквално изчерпани. Няма почти никаква надежда.
— Тогава защо се заемаш?
— Не знам. Може би защото ме привлича самата борба. Ще се претрепя от работа през следващите няколко месеца и ще се моля за някакво чудо.
— И аз ще се моля — каза тя и отново отпи от чашата.
— Можем ли да поговорим за нещо друго? — попита той и я погледна в очите.
— Разбира се.
— Сама ли живееш тук? Мисля, че е редно да те попитам, ако ще оставам тук.
— Сама. Съпругът ми живее в къщата ни извън града.
— Сам ли е там? Просто ми е любопитно.
— Понякога. Харесва млади момичета, малко над двайсет, обикновено служителки в банките му. Очаква да му позвъня, преди да отида там. А и аз очаквам да ми позвъни, преди да дойде тук.
— Така е добре и е удобно. Кой наложи това споразумение?
— И двамата стигнахме до него с течение на времето.
Не живеем заедно от петнайсет години.
— Странен брак.
— Но всъщност така е много добре. Аз вземам парите му, и не задавам въпроси за личния му живот. При задължителните поводи се явяваме в обществото заедно и той е щастлив.
— А ти щастлива ли си?
— Да, през повечето време.
— Ако той те мами, защо не се разведеш? Ще се отървеш от него. Аз ще те представлявам в съда.
— Няма полза от развод. Фелпс произлиза от много почтено, консервативно старо семейство. Ужасно богати хора. Аристокрацията на Мемфис. Някои от тези семейства се женят помежду си от десетилетия. Всъщност от Фелпс очакваха да се ожени за негова пета братовчедка, но вместо това моите прелести му взеха ума. Семейство то яростно се противопоставяше, а един развод сега ще бъде болезнено признание, че са били прави. Плюс това тези хора се гордеят със синята си кръв и един гаден развод ще ги унизи. Харесва ми независимостта, която ми осигуряват парите му и възможността да правя каквото си искам.
— Някога обичала ли си го?
— Разбира се. Бяхме лудо влюбени, когато се оженихме. Между другото, още преди женитбата заживяхме заедно. Беше през шейсет и трета и идеята за голяма сватба с неговите аристократи и моите селяци не ни се нравеше. Майка му не ми говореше, а баща ми гореше кръстове и поставяше бомби. По онова време Фелпс не знаеше, че баща ми е член на Клана, а аз, разбира се, отчаяно се мъчех да го запазя в тайна.
— Той разбра ли?
— Щом арестуваха татко след експлозията, аз му казах. Той на свой ред каза на баща си, и слухът бавно и дискретно се разпространи сред цялото семейство Бут. Тези хора умеят да пазят тайна. Това е единственото общо, което имат със семейство Кейхол.
— Значи малцина знаят, че си дъщеря на Сам?
— Много малко. Искам така да си остане.
— Срамуваш се от…
— По дяволите, да, срамувам се от баща си! Всеки би се срамувал. — Думите й внезапно прозвучаха рязко и горчиво. — Надявам се, че не храниш романтична представа за някакъв клет старец, който страда в Отделението на смъртта и ще бъде несправедливо разпънат на кръст заради греховете си.
— Не мисля, че трябва да умре.
— И аз. Но той със сигурност е убил доста хора — близнаците на Крамер, баща им, баща ти, и бог знае още колко. Трябва да остане в затвора до края на живота си.
— Не изпитваш ли никаква жал?
— Рядко. Ако денят ми е бил добър и слънцето грее, може да се сетя за него и да си спомня някоя приятна дребна случка от детството. Но тези моменти са редки, Адам. Той причини много болка на мен и на хората около себе си. Учеше ни да мразим всички. Държеше се лошо с майка ни. Цялото му проклето семейство е гадно.
— Тогава просто да го убием.
— Не казвам това, Адам. И ти си несправедлив. През Цялото време мисля за присъдата му. Моля се за него всеки ден. Питала съм тези стени милион пъти защо и как баща ми е станал толкова ужасен човек. Защо не е някой приятен старец, седнал сега на портата на къщата си с лула и бастун, а може би и с чашка уиски, което ще е добре за стомаха му? Защо трябваше точно баща ми да стане член на Клана, да убие невинни деца и да съсипе собственото си семейство?
— Може би не е искал да ги убива.
— Но те са мъртви, нали? Съдебните заседатели казаха, че той го е направил. Разкъсани са на парчета и са заровени един до друг в малък гроб. Кой се интересува дали е имал намерение да ги убива? Той е бил там, Адам.
— Все пак това може да се окаже много важно.
Лий скочи на крака и сграбчи ръката му.
— Ела — дръпна го тя. Отидоха до края на терасата. Тя посочи към хоризонта през няколко улици. — Виждаш ли онази плоска сграда, която гледа към реката? Най-близката до нас. Ей там, през три-четири пресечки.