— Да — отвърна бавно той.
— Най-горният етаж е петнайсетият. Сега преброй отдясно шест етажа надолу. Разбра ли?
— Да. — Адам кимна послушно. Сградата беше помпозна, с изглед към реката.
— Сега преброй четири прозореца наляво. Лампата свети. Виждаш ли я?
— Да.
— Познай кой живее там.
— Откъде да знам?
— Рут Крамер.
— Рут Крамер ли?! Майката?
— Точно тя.
— Познаваш ли я?
— Срещали сме се само веднъж, случайно. Тя знаеше, че съм Лий Бут, съпруга на скандалния Фелпс Бут, но само толкова. Беше някакво претенциозно тържество за набиране на средства за местната балетна трупа или нещо подобно. Винаги съм я избягвала, когато мога.
— Изглежда, че градът е малък.
— Понякога е съвсем малък. Ако я попиташ за Сам, какво ще ти каже?
Адам гледаше светлините в далечината.
— Не знам. Четох, че все още го преживява.
— Дали го преживява? Та тя изгуби цялото си семейство. Не се омъжи повторно. Смяташ ли, че я е грижа дали баща ми е имал намерение да убие децата й или не. Разбира се, че не. Единственото, което има значение за нея, е, че те са мъртви, Адам, мъртви от двайсет и три години. Тя знае, че са били убити от бомбата, поставена от баща ми, и че ако той си бе останал при семейството, вместо да се шляе наоколо посред нощ с откачените си приятелчета, малките Джош и Джон нямаше да са мъртви. Сега щяха да са на двайсет и осем, вероятно с много добро образование, женени, с едно или може би две деца, с които Рут да се забавлява. Нея не я е грижа за кого е била поставена бомбата, Адам, а само, че е била там и че е избухнала. Децата й са мъртви. Само това има значение за нея.
Лий направи крачка назад и седна в люлеещия се стол. Отново разклати леда в чашата и после отпи от нея.
— Не ме разбирай погрешно, Адам. Аз съм против смъртното наказание. Вероятно съм единствената петдесетгодишна бяла жена в страната, чийто баща е осъден на смърт. Това е дивашко, неморално, дискриминационно, жестоко, нецивилизовано и се подписвам срещу него. Но не забравяй и жертвите. Те са в правото си да искат възмездие. Заслужават го.
— Рут Крамер иска ли възмездие?
— По всичко изглежда, че да. Тя вече не говори много пред пресата, но активно работи с жертвите на различни престъпления. Преди години цитираха нейно изявление, че ще бъде в залата, когато екзекутират Сам Кейхол.
— Май не прилича на опрощение.
— Не помня баща ми да е молил за прошка.
Адам се обърна и седна на перваза с гръб към реката. Погледна към постройките в центъра и после се втренчи в краката си.
— Е, лельо Лий, какво ще правим?
— Моля те, стига с това „лельо“.
— Добре, Лий. Аз съм тук. Няма да си замина. Ще посетя утре Сам, а когато си тръгна оттам, ще съм неговият адвокат. — В тайна ли смяташ да го държиш?
— Фактът, че всъщност съм от семейство Кейхол? Не възнамерявам да го казвам на никого, но се съмнявам, че това все още е някаква тайна. Сам е един от известните осъдени на смърт. Съвсем скоро пресата ще започне сериозно да рови.
Лий подви крака под себе си и се загледа в реката.
— Това ще ти навреди ли? — попита тя нежно.
— Не, разбира се. Аз съм адвокат. Адвокатите защитават прелъстители на деца, убийци, търговци на наркотици, изнасилвачи и терористи. Ние не сме популярно племе. Как може да ми навреди фактът, че ми е дядо?
— Във фирмата знаят ли?
— Казах им вчера. Е, не им стана приятно, но го приеха. Всъщност скрих от тях, когато ме взеха на работа, и сбърках. Но мисля, че сега всичко е наред.
— Ами ако той откаже?
— Тогава ще сме в безопасност, нали? Никой няма да разбере и ти ще си спасена. Ще се върна в Чикаго и ще чакам Си Ен Ен да предаде екзекуцията. Истинско шоу. Сигурен съм, че някой студен есенен ден ще отида на гроба му, ще оставя цветя, ще гледам надгробния камък и ще се питам за сетен път защо го е направил и как е станал такъв негодник, защо съм се родил в това злочесто семейство и други подобни въпроси, дето сме си ги задавали години наред. Ще ти предложа да дойдеш с мен. Ще прилича на малко семейно събиране, само ние от семейство Кейхол, промъкващи се през гробището с евтин букет цветя в ръце и тъмни очила, за да не ни познае никой.
— Престани — каза тя и Адам видя сълзи в очите й.
Потекоха по бузите, стигнаха до брадичката и тя ги изтри с пръсти.
— Извинявай — каза той и се извърна. Голям кораб се движеше по реката на север. — Извинявай, Лий.
8
След двайсет и три години той най-сетне се връщаше в щата, в който се бе родил. Не се чувстваше кой знае колко добре и въпреки че не се страхуваше от нищо, караше предпазливо с петдесет и пет мили в час, без да задминава никого. Пътят се стесни и зави из гладка равнина в делтата на Мисисипи. В продължение на една миля крайпътният насип се издигаше отдясно и най-накрая изчезна. Мина през Уолс, първото селище по шосе 61, и продължи на юг.